Четвърт век капиталистически геноцид*

Мика Сийминеен
10.11.2014 г.
време за четене: 2 мин.

Автор: Владимир Барбутев

ДОБЪР ВЕЧЕР,СКЪПИ ПРИЯТЕЛИ! Днес се навършва четвърт век от „Демокрацията”,която всички така силно чакахме и желаехме,а тя се оказа див капиталистически геноцид!!! Тъй като всички знаете колко обичам СВОБОДНА БЪЛГАРИЯ,няма да ви убеждавам,че мен самия ще ме заболи от разсъжденията,за които смятам да говоря в последващите редове,но е нужно да го направя,защото ако не застанеш с очи към истината,тя никога няма да се случи… Тази вечер искам да поразмишляваме не за СВОБОДАТА,а за РОБСТВОТО! Много от нас отдавна са свикнали да бъдат роби не на нещо определено, а на каквото го има и на когото го има. „Леви” роби, „десни” роби – няма значение. Всеки си е избрал господаря, служи му угодливо и не иска да чуе, че може сам да си е господар. Робът е отмъстителен, когато му кажеш, че е роб. Минава зад гърба и те захапва коварно. И анонимно…..

Анонимен е,защото утре може да се наложи да смени господаря си – под друго име, с друга външност. Но със същата робска душа. Робът мрази да мисли с главата си, да чете, да гледа, да сравнява. За какво му е, нали си има господар за тази работа. Господарят е да мисли, робът – да изпълнява. Робът обича да подскача. Затова измисли слогана „Кой не скача е червен”. И всички „червени”, взеха да подскачат като „сини”. После наобратно…. Защото за роба изобщо не е важно дали е син или червен, комунист или капиталист. Дай му някой лев прим и ще започне да подскача около шистовия газ на американците със същия ентусиазъм, с който до вчера е подскачал около мазута на руснаците. За роба посоките не са важни, важни са подскоците. А през това време господарите седят заедно на една маса, сини и червени, капиталисти и комунисти, пият си бърбъна и обсъждат нови тактики и стратегии да държат роба в послушание и да му изстискват силиците (защото никой господар не иска Спартак в къщата си).

Робът си вярва, че вярва в онова, което скришом отрича. Това е неговият номер за оцеляване. Когато мнимата му вяра се изчерпи, преминава към клеветата и интригата. С тях се чувства силен; те са успокоението му, че и той е оставил нещо на света. Робът не се нуждае от истината. Напротив, тя е последното нещо, което го вълнува. Прави се, че не я вижда, дори да му избожда очите. Защо му е на роба истина – беля на главата. Каквото каже господарят, такава е истината. Руският господар, американският господар,български политици и олигарси-марионетки – както дойде…….

В заключение бих казал следното: „Народът трябва внимателно да се вгледа в себе си – в огледалото, да се засрами от своя облик, за своите робски реакции и стереотипи и да се замисли: Какъв съм бил през всичките тези години? Какво съм правил? Кому съм вярвал? Чий следовник съм бил? Народът трябва да изтръпне от отвращение и срам, и тогава пред него ще се отвори пътят към свободата”. Какъв по-хубав край и какво по-добро начало за нас, ако това някога се случи Велики българи!