Малки среднощни размишления

Автор: Красимира Нинова

В деня, в който би трябвало да се радваме, защото 63% от българите вчера казаха НЕ на партийния модел на управление и заявиха “НИЕ сме суверенът, НЕ искаме да участваме в мръсните ви игри по геноцид”, а другите гласуваха наказателно, с отвращение и в опит да открият пролука в системата, да намерят път… ние отново и отново, за кой ли път, сме разделени. Изправяме се един срещу друг с омраза, която е абсурдна и зле насочена. Нима не е глупост да се делим на “гласували” и “негласували”?! Нали вече ни делиха на умни и тъпи, красиви и грозни, селяни и граждани, християни и мюсюлмани, партийци и непартийци… На всичко ни делиха, делиха ни до поединичност, до дивата самотия на дърво без корен, на човек без народ. И защо? Защо им го позволихме? Та нали всеки знае максимата “Разделяй и владей”. Днес чух упреци от приятели (макар че това е мека дума за псувните и клетвите), че ПАК не съм гласувала. Е, преглътнах го. Друга част от приятелите ми пък изпонападнаха гласувалите с подобни псувни и клетви. Но вината не е в нас, не разбирате ли? Никой не може да спечели в играта на “Избори” освен създателя на играта, в нея не е предвидено народът да печели, НИКОГА, на рулетката няма такава цифра и никога не е имало – някои го осъзнават, други – не. Но нима това е причина за омраза и ново делене? Та аз си обичам народа такъв, какъвто е – добър, лош, мой си е, като всяка истинска любов и тази е безусловна и ръка няма да вдигна и да посоча с пръст грешниците… Но ми се ще, просто ми се ще, поне зрънце мъдрост и вяра един в друг да извадим от шапката на фокусника. Защото я можем тая магия, бе, винаги сме я можели. Както и оцеляването, а после и възправянето. Та нали сме Божи народ – носим Възкресението в кръвта си!

А текстът на Антон Дончев е точно такъв, ех, как пише тоя човек:) – като за време, което хем е разделно, хем не е, и а-а да ти стане безнадеждно, и се сещаш че имаш опора. Не е по-различно от днешното време. И ще е така поне докато е жива семката БЪЛГАРСКА! Дай боже да го осъзнаем навреме. Обичам ви. Богъ с нами!

“Не спях. Земята се делеше, а плодът на дървото оставаше общ. И го ядяха и християни, и мюсюлмани. Плодът на планината не се делеше, тя кърмеше еднакво всички. И когато срещнах човека, не познах дали е мюсюлманин, или християнин. Разбрах, че е българин. Говореше български език, носеше българска дреха, кладеше огън в българска къща. А когато турците го повели да бастисва българските села, човекът ми не тръгнал, защото се боял да не заколи брата си. Защото усещал, че вярата не е променила кръвта и братът си оставал брат. Ябълката оставаше обща. И като стисках гладкия топъл плод в дланта си, струваше ми се, че стискам ответа на моите тревоги и питания. Защото с ябълка бях направил завет с майка си, че всяка подзима ще се връщам при нея. И тая ябълка не се делеше, а свързваше мюсюлмани и християни, защото всички оставаха българи. И Родопа оставаше българска планина. Какво казваше Манол? Че не иска да стане еничарин, който да заколи баща си. Че не иска да вдигне ръка срещу брата си. Тия хора бяха приели турската вяра и не станали еничари, и не вдигнали ръка срещу братята си. И момичето пееше същата песен, която пееше и Манол. Господи, господи, къде остава тогава твоето име? И не ти ли е все едно дали те наричат аллах или Христос, и не си ли ти не само в сърцето на всеки човек, бил той мюсюлманин или християнин, ами и във всяко дърво, във всяка тревица? И не си ли ти, боже, господ на живите, а не на мъртвите? И дали ми каза вярно колелото на елата, като ми каза, че ти гледаш посоката на пътя, а не извивките му, и гледаш къде се влива реката, а не през къде тече водата й? Защо умряха тогава Манол и другите? Нима всички трябваше да заплюят кръста, щом си остават българи? И нима турците се грижеха много за аллаха, като искаха овчарски псета и войници на султана? Планината не беше двор, ограден със зид, а българска твърдина с девет реда стени. И като заплюваха кръста, хората се оттегляха от първата стена, та отстъпваха назад. И до сърцето на планината имаше една стена по-малко, ала оставаха още осем стени. Като умряха на първата крепостна стена, Манол и другите задържаха врага и ни показаха как се мре, ала трябваше да останат живи защитници, та да се повърнат и да бранят останалите осем стени. И ако първата стена се казваше честен кръст, то втората се казваше общо дърво, третата — обща песен, четвъртата — обща дреха, петата — общо минало, шестата — общ език. А не бяха ли стените не девет, а сто? И най-навътре, зад сто черупки, стоеше ядката, от която все изникваше българска Родопа, и колкото и да я сечаха, от ядката все никнеше българско дърво.”

Антон Дончев, “Време разделно”

Мили братя, от ядката все никне БЪЛГАРСКО ДЪРВО. И плодовете му не се делят на “гласували” и “негласували”. И не там минава делбата през сърцето, а там:

#ОБЩЕСТВО #Малкисреднощниразмишления #ГЛЕДНАТОЧКА #дневник #народ #БЪЛГАРИЯ #КрасимираНинова #родина #дневници