За Хаджипенчович и това как медиите го изкараха дарител за паметник на Апостола

Мика Сийминеен
24.02.2014 г.
време за четене: 5 мин.

Автор: Мика Сийминеен

„Уникалният автограф на Иванчо стои на две места в нашата история. Под смъртната присъда на Васил Левски и под Търновската конституция.“

Така твърдят в-к “24 Часа” и в-к “Уикенд” и са прави, но пропуснат и интересния факт, че Иванчо Хаджипенчович е бил секретар на британската делегация на Берлинския конгрес и подписа му стои и на договора за разделянето на Санстефанска България.

Няма исторически данни и да е дарувал средства за построяване на паметника на Васил Левски, даже обратното, има сведения, че не е давал такива. Паметника на Васил Левски е строен от 1879 до 1895г. с народни пожертвования и държавна субсидия. Обещах и написах статия по темата за хаджи Иванчо Хаджипенчович, паметника на Апостола и присъдата над Дякона.

Фактическия убиец на Васил Левски, който днес пресата се опитва да оневини.

Оневиняването на предателя хаджи Иванчо Хаджипенчович е преднамерен акт, който цели да подмени историята и да изкара Османския султанат и туркофилите едва ли не благодетели на българския род и народ, а както знаем от историята това не е вярно. Но не е случайно , че народа е казвал Турско робство, Османско иго, Агарянски гнет… Интересно е, че медийното пространство започна да се пълни с публикации, които оневиняват предателя хаджи Иванчо Хаджипенчивич и го изкарват едва ли не съратник на Васил Левски и дарител за построяване на паметника на Апостола непосредствено преди да се заговори за Еврорргион Тракия или “Тракия без граници”. Историческите сведения сочат, че Хаджипенчович е бил предател и то съзнателно, а също така, че по време на Берлинския конгрес е бил в делегацията на Британската империя като секретар и така е станал предател ДВА пъти. Никъде в исторически писания, писани от негови съвременници, няма и еднин ред, в която да се казва, че той е бил спомоществовател за строеж на паметник на Васил Левски или да е бил взел страна в полза на Дякона. Но все пак е ФАКТ, че шестимата съдебни заседатели (българи и турци) са дали своето мнение, че подсъдимия Васил Иванов Кунчев е НЕВИНЕН по предявените му обвинения (които са от криминален, не от противодържавен характер), а Хаджипенчович е НАСТОЯВАЛ за издаване на смъртна присъда. Пак по настояване на Хаджипенчович Рифат бей който е трябвало да бъде обществен защитник на Левски е отстранен от делото. Според близките до Хаджипенчович Марко Балабанов и Христо Стамболски съдията се срещнал с Левски през 1871 г. в дома си на остров Халки до Цариград и взел от него голяма сума пари от него, уж за революционното дело, които са потънали неизвестно къде.. Според тях той бил посветен в тайни, които след това използвал срещу българското освободително движение. И може би точно това е една от причините Хаджипенчович да има толкова дълга и пламенна пледоария, с която упорито убеждава турските си колеги, че Левски е извършил тези дела, които му се приписват.

Дори неутрални наблюдатели като Константин Иречек намират конкретните му действия в съдебната комисия за неоправдани. Комисията, трябваща да установи вината на Левски се състояла от Али Саиб паша – бивш велик везир, Шакир бей – майор от генералния щаб и бивш адютант на Мидхат паша, и члена на Държавния съвет хаджи Иванчо Хаджипенчович. Към тях са придадени шестима софийски съдебни заседатели – българите хаджи Марко Стоянов, Пешо Желявски и Митьо Каймакчийски и турците Мехмед Салих, Садулах Съръ и Дервиш Мустафа. И шестимата съдебни заседатели заявяват, че обвиненията по делото са несъстоятелни, но пледоарията на хаджи Иванчо Хаджипенчович твъдси обратното и надделява за издаването на присъдата. (И за сведение на тия ужкимски историци от в-к „24 Часа“ съдебните заседатели не са били проформа както те твърдят, а като цяло техния глас в тогавашната правораздавателна система на Османския султанат е имала някаква тежест при вземане на решението.) И делото не е било предрешено, както се твърди, а е имало немалък шанс Левски да бъде оправдан от съда или поне да получи не чак толкова тежка присъда.

Картината “Обесването на Васил Левски” на големия български художник Борис Ангелушев

Хаджи Иванчо Хаджипенчивич е бил наясно, че ако Апостола бъде оправдан, то той е бил опасен за Султаната, защото е бил добър организатор и способен водач. Веднага след гибелта на Апостола на свободата в тогавашното обществено пространство тръгнала историята на процеса и цялата революционна емигрантска общност, която по това време се намирала в Румъния, изригнала срещу съдията. Поетът и приятелят на Левски Христо Ботев дори посветил на Хаджипенчович един от най-известните си фейлетони – „Знаеш ли ти кои сме?“.

В една република като тази, която Левски е искал да създаде, такива паразити като този презрян родоотстъпник нямат място във властта, а както знаем такива като него са се набутали в нея немедлено след Освобождението и са се окопали. От историята е видно, че немалко такива типове като Хаджипенчивич са се набутали във властта и целта им не е била да работят за благото на младата Българска държава, а да се подсигурят, че никой няма да им потърси сметка за предателствата, които са извършили. И наистина става така! Предателите са се окопали и вече уверено се разпореждат с народа така, както са го правили османските аги и паши преди Освобожението. Нещо повече! Същите тези паразити са се подсигурили семействата на поборниците, а и самите поборници да бъдат изпратени в забвение, а също така да им се отнеме всякаква възможност да изградят обществото, за което са се борили. Още с идването на Александър Батенберг, който сам по себе си е бил честен човек, двора се е напълнил с разни блюдолизци, натегачи, интриганти и друга сволоч, която е драпала да се добере до властови позиции, с които да се обогати. Точно това, че такива като Хаджипенчович е трябвало да бъдат изтрепани чрез избесване по фенерите, за да се изчисти тази сган, която по-късно в своята самозабрава и тщестлавие докара на България няколко национални катастрофи, които оставиха неизлечими рани на българския народ.

Но да се върнем на това дали Хаджипенчович наистина е дарил средствата за построяване на паметника на Апостола? Не! Няма такова нещо! Паметника е строен цели 17 години именно поради липсата на средства за неговия строеж. Ето я историята на финансирането на паметника в кратък вид, каквато е била.

Източника ми е Паметникът „Васил Левски” из книгата „Паметниците на София” с автор Н. Ганев от 1939г.

Идеята е на първия губернатор на София Пьотр Алабин, който дава част от средствата на Славянските благотворителни общества в Русия за тази цел. Чешкият архитект Рудолф Колар изготвя проекта още през юли 1878 г. и започва строителството. Обаче се оказва, че средствата отпуснати от Алабин не стигат за строежа, който замръзва на ниво изкоп. С цел набиране на средства целокупния български народ събира едва 1500 франка (1637 тогавашни лева) , които също не стигат до никъде. Доизграждането на паметника, неизвестно защо, не било наново започнато, и той е бил изоставен дълго време след това да се руши от времето и природните стихии, докато изградената му част добила жалък вид и започнало да се поражда възмущение в душите на по-интелигентните и родолюбиви българи и чужденци. През м. февруарий 1884 г., Столичният общински съвет наново решил да бъде построен паметника, а на 15 число на с. м. назначил комисия, която да се грижи и ръководи работите по направата на паметника. Последната се състояла от: председател — Ив. Грозев, секретар — Христо П. Ковачев и членове: архитект Колар, инженер Сава Ничов, Бойко Нешов, Димитър П. Съселов и Георги Вълчанов. Така съставена, Комисията започва подготвителната си работа. На 10 .03 Комисията, след като проучила старата преписка от 1878 и 1879 година по построяването на паметника, решила: да се апелира наново към всички общини, до които е бил изпратен циркуляра през 1879 г., да внесат помощите и се погрижат да съберат нови, както и на кое място да се построи паметника. Било взето решение паметника да се построи гдето се реже Орханийското шосе с Окръжния булевард. Същевременно тя помолила архитект Колар да й представи нов проект за паметника. Комисията получила от Столичната община 9,137 лв. — 7,500 лева от касата (предварителна помощ по бюджета за 1884 г.) и 1637 лв. — съхраняваните от 1879 г. събрани помощи. На 30 юлий Комисията подала прошение до Народното събрание, с което искала да й се отпустне помощ от 20 000 лв. и в края на годината държавата чрез вота на IV Обикновено Народно събрание отпуснала исканата помощ и работата на Комисията се значително улеснила. През лятото на 1887 г, Комисията решила да иска наново помощ от Общината, както и да събира помощи от всички учреждения в София и провинцията, но резултата бил нулев. Тогава Комисията, разочарована, подала през м. ноемврий второ прошение до Народното събрание, с което искала да й се отпустне помощ от 40,000 лв. На молбата на Комисията, Народното събрание този път не се отзовало. През 1888 г. Столичната община предвидила по текущия си бюджет 5 000 лв. помощ за доизкарването на паметника, а Комисията направила последен апел към градските общини: или да съберат пари и ги изпратят, или да откажат. На този апел се отзовали само 4—5 общини, от които най-значителна сума постъпила от Русе—500 лв. През декември с. г. Столичният общински съвет, при кмет Димитър Петков, се обърнал с молба за помощ до Председателя на Народното събрание, като в молбата си подчертавал, че до тази дата Комисията била похарчила около 35 000 лв. и имала задължения от около 15 000 лв. Петото Народно събрание, 2-ра редовна сесия, 45-то заседание, удоволетворило молбата на Градския съвет, като на 18 декемврий отпустнало 20 000 лв. за доизкарването на паметника. През същия м. Столичният общински съвет, по искането на кмета Димитър Петков, решил да се отнемат правата на Комисията и за в бъдеще да се разпорежда с паметника само Софийската община. Това си решение той съобщил мотивирано на Комисията в началото на изтеклата година. По бюджета си за 1889 г. Столичната община също предвидила помощ от 5 000 лв. за доизкарването на паметника. С тази сума задълженията по него били погасени и работата продължила. Когато, обаче, паметникът е бил изкаран до обелиска, средствата наново се изчерпили. Тогава, по предложение на кмета Димитър Петков, Общинският съвет взел решение да се отпустнат 9 559,80 лв. за направата на обелиска, като работата се отдаде по доброволно съгласие на предприемача Перукети, и се излее медалиона на Левски от бронз, съобразно с проекта. Прочее, за паметника на Левски, започнат през есента на 1878 г., завършен окончателно към средата на 1891 г., а открит тържествено през 1895 г., е изразходена една сума от около 75,000 лева златни, от които 40 000 лв. са дадени от държавата, над 30 000 лв. от Софийската община и останалата незначителна част събрана от волни помощи и дарения от общини, частни лица, учреждения и др.

Както се вижда, хаджи Иванчо Хаджипенчович не е дарувал нищо. Средствата са събирани като волни пожертвования, като дарения от Столична община и като помощ от Народното събрание. Терена е отпуснат от градската управа, а не както се твърди от някои самозвани автори, че е бил дарен от оня предател, който с безподобното си гнусно поведение е изпратил Апостола на смърт и то осъзнавайки, че извършва предателство, което е толкоз долно, че няма как да се опише с думи. Мита за революционера хаджи Иванчо Хаджипенчович е несъстоятелен и неподкрепен с нищо. Даже напротив, насрещната проверка по архиви няма да покаже даже и прашинка в полза на това твърдение, което разни вестникари пускат отовреме-навреме с цел да реабилитират един предател, който си е предател и нищо повече. Единствено туркофили като д-р Стоян Чомаков, заместил Хаджипенчович в Османския държавен съвет през 1877 г., или Пандели Кисимов са се опитвали вяло да защитят името му, но не са успели, защото и те са били като него! Истината е там, че всеки, който твърди, че тоя предател е бил нещо повече от гнусна отрепка е предател, незаслужаващ нищо повече от поругание и изхвърляне от страната.