Кочо Честименски – символ на родолюбие и героизъм

Кочо /Николчо/ Честименски е български революционер, символ на пламенен подвиг и родолюбие в съзнанието на поколения българи. Роден през 1840 година в пазарджишкото село Динката. В Пазарджик Кочо учил занаят – чехларство, папукчийство и обущарство.

През 1870 година Кочо вече се бил преместил в Пловдив, където  не бил безучастен към подготовката за въстание в България и превърнал през 1875 година дюкяна си в място за срещи на народните синове .

След неуспеха на Старозагорското въстание обаче, той бил заподозрян и следен от турските власти. Затова заминал за известно време за Копривщица. В началото на 1876 година, дюкянът на Кочо в Пловдив отново станал тайно революционно срдище. Той самият бил член на Пловдивския революционен комитет, и включен във Военния съвет на Перущица заедно с Петър Бонев, братя Тилеви и Спас Гинов.

Бунтът избухва на 23-и и е оглавен от учителя Петър Бонев. Той учи в Белград, където попада в средите на българската емиграция. Участвал е в Първата българска легия. След разпускането и се прибира в родната Перущица и заедно с Васил Левски основава местния революционен комитет. Негови помощници са били д-р Васил Соколски, Спас Гинов и братята Тилеви. Към тях се присъединява обущарят от Пловдив Кочо Честименски. Била организирана отбраната на село Перущица по време на предстоящото въстание. Пътят за Пловдив трябвало да се барикадира с волски коли, пълни с камъни, а чаршията трябвало да пламне като знак за начало на въстанието.

Кочо Честименски и Димитър Свещаров изпълнили дълга си и запалили дюкяните си. Турците обаче бързо потушили пожара. Тогава Кочо качил на каруца жена си и дъщеря си, както и племенницата си Варвара и всички се отправили към Перущица.

Дни наред жителите на Перущица се сражават с многократно превъзхождащия ги башибозук, събран от помохамеданчени българи от Тъмръшкия край. По нареждане на Петър Бонев жените, децата и старците трябвало да се изнесат в Балкана, но не всички го правят и се бият наравно с бунтовниците.

Кочо и Спас Гинов били принудени да се приберат при семействата си, които се криели в църквата “Св.св. Архангел Гавраил и Михаил”.

Именно там се случва кървавата трагедия.. Когато разбрали, че краят идва, мъжете решили – смърт по своя воля: няма да се оставят живи в ръцете на врага.

Първи посегнал на своите Спас Гинов, примерът му последвали Спас Цинцарски, Иван Хаджитилев, Гочо Мишев, Кочо, който убил жена си, детето , племенницата, както и себе си. Всичките 22-ма мъже в църквата направили същото. Загинали 347 души, но не като роби, а като свободни хора, по своя воля.

В средата на “Св. Архангел Михаил” под каменен саркофаг са положени костите на загиналите перущенци. Имената им са изписани на мраморна плоча, на която са и паметните думи на Вазов: “Поклон на тебе, граде, пепелище прашно, на борба юнашка свидетелство страшно.”

По стените още могат да се видят дупки от куршумите, а отвън в стената са заседнали две гюлета, изстреляни от оръдията на редовната турска армия. Западната преса тогава писала, че в Перущица, от население 2000 души, са останали живи само 150.

Най-покъртително е описал перущенската епопея Иван Вазов в стихотворението си ”Кочо”. Поетът е избрал него, въпреки че като Кочо са били мнозина.

Така името на Кочо Честименски става символ на родолюбие и героизъм.

Кочо

Иван Вазов

O, движенье славно, о, мрачно движенье,

дни на борба горда, о, дни на паденье!

Епопея тъмна, непозната нам,

епопея, пълна с геройство и срам!

Храмът беше пълен с деца и невести,

с въстаници бодри и бащи злочести,

които борбата в тез зидове сбра.

Участта си всякой вече я разбра.

Врагът от три деня наоколо храма

гърмеше отчаян. Ни страх, ни измама,

ни бой, ни закани нямаха успех.

Борците държаха и никой от тех

за сдаване срамно уста не отвори

и лицето първи да си опозори.

Оградата беше прилична на пещ

задушена, пълна със въздух горещ

и със дим барутен. Свирепият глад

издаваше вече своя вик познат.

Децата пищяха уплашени, бледни

пред майки убити и трупове ледни.

Борбата кипеше отвътре, отвън,.

Във всички очи пламтеше огън.

Болнави и здрави, богати, сюрмаси,

русите главички и белите власи

зимаха участье в последния бой.

Майката мълвеше:”Чедо, Не се бой!”

и даваше сину напълнена пушка;

и старата баба, що едвам се люшка,

носеше куршуми в свойта пола,

и мъжът, учуден, имаше крила:

отзади, до него, жена му любима

гледаше азлъкът пупал дали има.

Децата пищяха като за пръв път

чеваха гърмежи и гледаха кръв.

и боят кипеше отвътре, отвън.

Много борци хладни спяха вечен сън,

и димът беше гъстък, и смъртта не беше

ни грозна, ни страшна, и кръвта шуртеше

из женски гърди наместо млеко.

Лудост бе пламнала във всяко око.

Старците търчаха с ярост на лице

и търесеха пушки с трепетни ръце…

Отвън враговете диви, побеснели

сган башибозуци храма налетели –

фучаха, гърмяха, надаваха рев

и падаха мъртви във немощен гнев.

Главатарят техен, с кръв топла оквасен,

на таз жътва дива гледаше безгласен,

и страхът неволно обзе му духът

пред тез раи слаби, що сееха смърт,

и вместо молби, плач пукаха куршуми.

Изведнъж далеко, на голите друми,

войска се зададе с трясък, тичешком…

Сганта се зарадва, а в божия дом

душите сетиха трепет и смущенье

като пред десница, що принася мщенье.

Битката утихна…Разредя димът,

и някой глас чу се, че ехти в шумът:

-Ний се бихме, братя, с башибозуци,

защото са мръсни, диви и хайдуци…

Ето, царска сила, да се предадем!

-Не щем! – Не! – Не бива! По-добре да мрем!

-Пушките си дайте! – Не! Не! – Що да сторим?

– Да се покорим ли? – Мълчи! Да се борим!

– Предателят кой е?! – Долу! – викат с бяс. –

Спогодба не става между тях и нас!

Една жена викна:”Чуйте! Срам)!” и пушна

към войската царска и падна бездушна,

и гърмът разклати смаяний народ!

Трепна всяко сърце и всякой живот,

огънят обхвана тия души горди.

– Да се не вдадеме на турските орди!

И гърмежът почна, и боят със гнев

подзе своя страшен и грабен напев,

но йоще по-страшно и йоще по-гробно.

и смъртта из храма фучеше злокобно.

Отчаянье мрачно ицата вапца,

майки не познаха своите деца.

отвън срешу храма зяпнали пушкала

забълваха пламък и бомби, и хала!

и стените стари разлюляха с звук

кат внезапний вятър планинския бук

като тръс подземен многажди повторен.

изведнъж видяха там зидът съборен!

Перущице бедна, тнездо на гепои,

слава! Вечна слава на чедата твои,

на твоята пепел и на твоя гроб,

дето храбро падна въстаналий роб!

Слава теб, че ти се одържа до крайност

и бори се в пушек, и падна със сяйност.

Ти в борбата черна и пред турский гнев

издигна високо твоя свилен лев,

и глава не клюмна, и меча ни даде,

и твойта светиня срамно не предаде,

и нашта свобода ти я освети.

и зо толкоз жъртви гордо отмъсти.

Поклон на теб, граде, пепелище прашно,

на борба юнашка свидетелство страшно!

Твойте чеда бяха силни в трудний час,

твойта гибел беше тържество за нас,

защото ти падна със падане ново

и в нашта исторйя тури светло слово.

Защото ти блесна в синия простор

след многото подлост, сред общий позо!

Защото пропадна и в гроб се халоса

славно както Прага, както сСарагоса,

обвита във пущек, окъпана в кръв;

защото ти – сетня – пример даде пръв

как мре народа и не моли бога,

и не рече: Милост! – в общата тревога;

и – нищожна, тъмна, без крепост, без мощ

и със голи ръце, и без никой вожд,

без минало славно, без примери славни,

що малките правят с великите равни,

ти с твойта смърт страшна и храбри моми

Картаген надмина, Спарта засрами.

Но войската скоро храмът окръжава,

отвсякъде ужас и смърт приближава.

и сганта, упита от лакома стръв,

и гладна за блудство, за месо и кръв

изскърца със зъби. Бомбите трещяха

и момите красни с децата пишяха.

Слисаните майки с поглед страховит

блъскаха глави си о голия зид

и падаха, други – с настръхнали власи

във свойте колене душаха деца си.

Във тоя миг Кочо – простият чизмар,

наранен отслабнал и бунтовник стар,

повика жена си – млада хубавица,

на гърди с детенце със златна косица

и рече: “Невасто Виж, настая сеч

и по-лошо нещо… Ти разбираш веч…

Искаш ли да умреш?” – И клетата майка

бледна, луда, няма и без да завайка,

сложи се детето с трептящи ръце

и кат го цалуна в бялото чебце,

задтана и рече: “То да е отзади!

Удряй!”…И Кочо ножът си извади

кървав из гърди й; и чучур червен

бликна и затече, и Кочо втрещен

погледна детето. То плачеше, клето!

“Майка ти не ще и сама на небето!”

Рече и замахна като в някой сън

и възви глава си, пламнала в огън.

Главицата падна, трупът се затресе

и кръвта детинска с майчинта се смеси.

И Кочо пак рече: Не остана мощ,

но за един удар имам сила йощ!”

И ножът димещи опря с две ръце

право дето тупа негово сърце.

И падна обагрен, грозен, страховит

с отворени очи и със нож забит.

…………………………

…………………………

И храмът ехтеше от моми, невести,

кат падаха в кръвье или в безчестье!

И господ от свода, през гъстия дим,

гледаше на всичко тих, невъзмутим!…

#СвАрхангелМихаил #КочоЧестименски #сеч #подвиг #Турскоробство #Перущища #априлсковъстание