Кочо Честименски – символ на родолюбие и героизъм

Кочо /Николчо/ Честименски е български революционер, символ на пламенен подвиг и родолюбие в съзнанието на поколения българи. Роден през 1840 година в пазарджишкото село Динката. В Пазарджик Кочо учил занаят – чехларство, папукчийство и обущарство.

През 1870 година Кочо вече се бил преместил в Пловдив, където не бил безучастен към подготовката за въстание в България и превърнал през 1875 година дюкяна си в място за срещи на народните синове .

След неуспеха на Старозагорското въстание обаче, той бил заподозрян и следен от турските власти. Затова заминал за известно време за Копривщица. В началото на 1876 година, дюкянът на Кочо в Пловдив отново станал тайно революционно срдище. Той самият бил член на Пловдивския революционен комитет, и включен във Военния съвет на Перущица заедно с Петър Бонев, братя Тилеви и Спас Гинов.

Бунтът избухва на 23-и и е оглавен от учителя Петър Бонев. Той учи в Белград, където попада в средите на българската емиграция. Участвал е в Първата българска легия. След разпускането и се прибира в родната Перущица и заедно с Васил Левски основава местния революционен комитет. Негови помощници са били д-р Васил Соколски, Спас Гинов и братята Тилеви. Към тях се присъединява обущарят от Пловдив Кочо Честименски. Била организирана отбраната на село Перущица по време на предстоящото въстание. Пътят за Пловдив трябвало да се барикадира с волски коли, пълни с камъни, а чаршията трябвало да пламне като знак за начало на въстанието.

Кочо Честименски и Димитър Свещаров изпълнили дълга си и запалили дюкяните си. Турците обаче бързо потушили пожара. Тогава Кочо качил на каруца жена си и дъщеря си, както и племенницата си Варвара и всички се отправили към Перущица.

Дни наред жителите на Перущица се сражават с многократно превъзхождащия ги башибозук, събран от помохамеданчени българи от Тъмръшкия край. По нареждане на Петър Бонев жените, децата и старците трябвало да се изнесат в Балкана, но не всички го правят и се бият наравно с бунтовниците.

Кочо и Спас Гинов били принудени да се приберат при семействата си, които се криели в църквата “Св.св. Архангел Гавраил и Михаил”.

Именно там се случва кървавата трагедия.. Когато разбрали, че краят идва, мъжете решили – смърт по своя воля: няма да се оставят живи в ръцете на врага.

Първи посегнал на своите Спас Гинов, примерът му последвали Спас Цинцарски, Иван Хаджитилев, Гочо Мишев, Кочо, който убил жена си, детето , племенницата, както и себе си. Всичките 22-ма мъже в църквата направили същото. Загинали 347 души, но не като роби, а като свободни хора, по своя воля.

В средата на “Св. Архангел Михаил” под каменен саркофаг са положени костите на загиналите перущенци. Имената им са изписани на мраморна плоча, на която са и паметните думи на Вазов: “Поклон на тебе, граде, пепелище прашно, на борба юнашка свидетелство страшно.”

По стените още могат да се видят дупки от куршумите, а отвън в стената са заседнали две гюлета, изстреляни от оръдията на редовната турска армия. Западната преса тогава писала, че в Перущица, от население 2000 души, са останали живи само 150.

Най-покъртително е описал перущенската епопея Иван Вазов в стихотворението си ”Кочо”. Поетът е избрал него, въпреки че като Кочо са били мнозина.

Така името на Кочо Честименски става символ на родолюбие и героизъм.

Кочо

Иван Вазов

O, движенье славно, о, мрачно движенье, дни на борба горда, о, дни на паденье! Епопея тъмна, непозната нам, епопея, пълна с геройство и срам!

Храмът беше пълен с деца и невести, с въстаници бодри и бащи злочести, които борбата в тез зидове сбра. Участта си всякой вече я разбра.

Врагът от три деня наоколо храма гърмеше отчаян. Ни страх, ни измама, ни бой, ни закани нямаха успех.

Борците държаха и никой от тех за сдаване срамно уста не отвори и лицето първи да си опозори.

Оградата беше прилична на пещ задушена, пълна със въздух горещ и със дим барутен. Свирепият глад издаваше вече своя вик познат.

Децата пищяха уплашени, бледни пред майки убити и трупове ледни. Борбата кипеше отвътре, отвън,. Във всички очи пламтеше огън. Болнави и здрави, богати, сюрмаси,

русите главички и белите власи зимаха участье в последния бой. Майката мълвеше:”Чедо, Не се бой!” и даваше сину напълнена пушка; и старата баба, що едвам се люшка, носеше куршуми в свойта пола, и мъжът, учуден, имаше крила: отзади, до него, жена му любима гледаше азлъкът пупал дали има. Децата пищяха като за пръв път чеваха гърмежи и гледаха кръв. и боят кипеше отвътре, отвън.

Много борци хладни спяха вечен сън, и димът беше гъстък, и смъртта не беше ни грозна, ни страшна, и кръвта шуртеше из женски гърди наместо млеко. Лудост бе пламнала във всяко око. Старците търчаха с ярост на лице и търесеха пушки с трепетни ръце…

Отвън враговете диви, побеснели сган башибозуци храма налетели – фучаха, гърмяха, надаваха рев и падаха мъртви във немощен гнев. Главатарят техен, с кръв топла оквасен, на таз жътва дива гледаше безгласен, и страхът неволно обзе му духът пред тез раи слаби, що сееха смърт, и вместо молби, плач пукаха куршуми.

 Изведнъж далеко, на голите друми, войска се зададе с трясък, тичешком… Сганта се зарадва, а в божия дом душите сетиха трепет и смущенье като пред десница, що принася мщенье. Битката утихна… Разредя димът, и някой глас чу се, че ехти в шумът: -Ний се бихме, братя, с башибозуци, защото са мръсни, диви и хайдуци… Ето, царска сила, да се предадем! -Не щем! – Не! – Не бива! По-добре да мрем! -Пушките си дайте! – Не! Не! – Що да сторим? – Да се покорим ли? – Мълчи! Да се борим! – Предателят кой е?! – Долу! – викат с бяс. – Спогодба не става между тях и нас!

Една жена викна:”Чуйте! Срам)!” и пушна към войската царска и падна бездушна, и гърмът разклати смаяний народ! Трепна всяко сърце и всякой живот, огънят обхвана тия души горди. – Да се не вдадеме на турските орди! И гърмежът почна, и боят със гнев подзе своя страшен и грабен напев, но йоще по-страшно и йоще по-гробно. и смъртта из храма фучеше злокобно. Отчаянье мрачно ицата вапца, майки не познаха своите деца. отвън срешу храма зяпнали пушкала забълваха пламък и бомби, и хала! и стените стари разлюляха с звук кат внезапний вятър планинския бук като тръс подземен многажди повторен.

изведнъж видяха там зидът съборен!

Перущице бедна, тнездо на гепои, слава! Вечна слава на чедата твои, на твоята пепел и на твоя гроб, дето храбро падна въстаналий роб! Слава теб, че ти се одържа до крайност и бори се в пушек, и падна със сяйност. Ти в борбата черна и пред турский гнев издигна високо твоя свилен лев, и глава не клюмна, и меча ни даде, и твойта светиня срамно не предаде, и нашта свобода ти я освети. и зо толкоз жъртви гордо отмъсти. Поклон на теб, граде, пепелище прашно, на борба юнашка свидетелство страшно! Твойте чеда бяха силни в трудний час, твойта гибел беше тържество за нас, защото ти падна със падане ново и в нашта исторйя тури светло слово. Защото ти блесна в синия простор след многото подлост, сред общий позо! Защото пропадна и в гроб се халоса славно както Прага, както Сарагоса, обвита във пущек, окъпана в кръв; защото ти – сетня – пример даде пръв как мре народа и не моли бога, и не рече: Милост! – в общата тревога; и – нищожна, тъмна, без крепост, без мощ и със голи ръце, и без никой вожд, без минало славно, без примери славни, що малките правят с великите равни, ти с твойта смърт страшна и храбри моми Картаген надмина, Спарта засрами.

Но войската скоро храмът окръжава, отвсякъде ужас и смърт приближава. и сганта, упита от лакома стръв, и гладна за блудство, за месо и кръв изскърца със зъби. Бомбите трещяха и момите красни с децата пишяха. Слисаните майки с поглед страховит блъскаха глави си о голия зид и падаха, други – с настръхнали власи във свойте колене душаха деца си. Във тоя миг Кочо – простият чизмар, наранен отслабнал и бунтовник стар, повика жена си – млада хубавица, на гърди с детенце със златна косица и рече: “Невасто Виж, настая сеч и по-лошо нещо… Ти разбираш веч… Искаш ли да умреш?” – И клетата майка бледна, луда, няма и без да завайка, сложи се детето с трептящи ръце и кат го цалуна в бялото чебце, задтана и рече: “То да е отзади! Удряй!”…И Кочо ножът си извади кървав из гърди й; и чучур червен бликна и затече, и Кочо втрещен погледна детето. То плачеше, клето! “Майка ти не ще и сама на небето!” Рече и замахна като в някой сън и възви глава си, пламнала в огън. Главицата падна, трупът се затресе и кръвта детинска с майчинта се смеси. И Кочо пак рече: Не остана мощ, но за един удар имам сила йощ!” И ножът димещи опря с две ръце право дето тупа негово сърце. И падна обагрен, грозен, страховит с отворени очи и със нож забит.

…………………………

…………………………

И храмът ехтеше от моми, невести, кат падаха в кръвье или в безчестье! И господ от свода, през гъстия дим, гледаше на всичко тих, невъзмутим!…

#СвАрхангелМихаил #КочоЧестименски #сеч #подвиг #Турскоробство #Перущища #Априлсковъстание