176 години от рождението на Хаджи Димитър

Хаджи Димитър е роден в Сливен в семейството на търговеца Никола и Маринка Асенови. Когато е на две години, той и семейството му отиват на поклонение в Йерусалим и оттогава Димитър е хаджия.

През 1862 година Хаджи Димитър излиза в Балкана. През 1864 година се включва в четата на Стоян войвода от Сливен като знаменосец.

На 21 май 1865 г. се сформира чета, в която участват също Хаджи Димитър и Стефан Караджа . На 13 юни 1865 година четата преминава Дунава и се отправя към Котленския балкан. Действа в района на местността Агликина поляна.

През 1866 г. от Румъния преминава чета от 20 души, ръководена от Желю войвода, Хаджи Димитър и Стефан Караджа. В Сливенския балкан се разделя на три. Действа до есента, когато се събира и връща в Румъния.

През пролетта на 1868 година в Румъния се сформира четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа. На 5 юли 1868 г. четата преминава Дунав. Първото сражение води с турска воска от около 1 000 души. Откъсва се от преследвачите и с нощен преход достига до Карапанова курия в землището на село Горна Липница. Тук на 7 юли четата води втория си бой, като нанася значителни загуби на противника си и дава един убит и двама ранени. На 8 юли става сражение около село Вишовград, в местността Дългидол.

На 9 юли в Канлъдере на няколко километра от Дългидол, става кръвопролитно сражение, в което четата е разбита. Ранен и пленен е Стефан Караджа. Под ръководството на Хаджи Димитър останалите 58 души се изтеглят в Балкана.

На 18 юли 1868 година при връх Бузлуджа в Шипченска планина е последното сражение на четата. В тази битка е убит и Хаджи Димитър – теза, поддържана от мнозинството съвременни историци. След Освобождението неговите кости и тези на убитите четници са пренесени от Бузлуджа и временно положени в ковчези в църквата “Св. Архангел Михаил” в гр. Крън, Казанлъшко.

Според очевидеца Христо Македонски, Хаджи Димитър е убит на връх Бузлуджа: “Хаджията с револвер в ръка се защитава, но падна убит.”

За края на Хаджи Димитър във вестник „Curier d’Orient“ от 18.VII.1868 г. пише следното: „И от двете страни боят се води с жестоко упорство. Борбата продължи малко повече от пет часа… Хаджи Димитър, тежко ранен, малко остана да падне в ръцете на турските войници. Но въоръжен с револвера си, той се бори до последната минута с една енергия, достойна за друго по-добро време. Най-после и той падна. Саблята му, револверът, един телескоп и много писма се изпратиха на Митхад паша в Русчук…“

За убийството на Хаджи Димитър на Бузлуджа свидетелстват и участвалите в погребението на убитите четници: „Свещеник Иван от с. Хасът — пише З. Стоянов, — комуто е било позволено от властта да прибере костите на юнаците, и други очевидци разказват, че видели един труп измежду останалите, който имал на ръцете си изписани с барут — сабли, левове и буквите: Х. Д., а подобни знакове Хаджи Димитър е имал. Освен това живите му другари, които били закарани в Търново в началото на месец август, видели в тамошния конак войводската му униформа и саблята му. А един от другарите им, Христо (Н. Ф. – Кръстю) Минков, който бил докаран в Търново по-рано, видял и главата на Хаджията. Същото твърди и свещеник Стефан Петков от с. Енина.”

За намерените в Хаджи Димитър вещи, за които споменава в. „Curier d’Orient“ вж. и в. “Дунав” No 456 от 8 март 1870 г. Там е писано: „Саблята на речения Хаджи Димитър, която на чирена си имаше револвер, се предаде на негово височество Митхад паша… Дрехите му и днес се намират в първия табур, телескопа му е у мюлезимина Мехмед от третия табур, а пищовите му и до днес са в ръцете на Селим чауша, родом от Шуменското окръжие и чаушин в третия табур…“

Според някои изследователи обаче Хаджи Димитър е само тежко ранен на Бузлуджа и изведен от боя от трима свои четници, за три денонощия е отнесен на връх Кадрафил, в Сърнена Средна гора, близо до днешното село Свежен. Там въпреки грижите на местни пастири, Хаджи Димитър умрял от раните си около 29 юли/10 август 1868 г. Погребан е на същото място. Дванадесет години по-късно, през м.ноември 1880, костите са препогребани тържествено в двора на Църквата “Св. Св. Петър и Павел” в с. Свежен от Пловдивския викарен Епископ Гервасий Левкийски.

ХАДЖИ ДИМИТЪР*

Христо Ботев

Жив е той, жив е! Там на Балкана, потънал в кърви, лежи и пъшка юнак с дълбока на гърди рана, юнак във младост и в сила мъжка.

На една страна захвърлил пушка, на друга сабля на две строшена; очи темнеят, глава се люшка, уста проклинат цяла вселена!

Лежи юнакът, а на небето слънцето спряно сърдито пече; жътварка пее нейде в полето, и кръвта още по-силно тече!

Жътва е сега… Пейте, робини, тез тъжни песни! Грей и ти, слънце, в таз робска земя! Ще да загине и тоя юнак… Но млъкни, сърце!

Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира: него жалеят земя и небо, звяр и природа и певци песни за него пеят…

Денем му сянка пази орлица и вълк му кротко раната ближе; над него сокол, юнашка птица, и тя се за брат, за юнак грижи!

Настане вечер – месец изгрее, звезди обсипят сводът небесен; гора зашуми, вятър повее, – Балканът пее хайдушка песен!

И самодиви в бяла премена, чудни, прекрасни, песен поемнат, – тихо нагазят трева зелена и при юнакът дойдат та седнат.

Една му с билки раната върже, друга го пръсне с вода студена, третя го в уста целуне бърже – и той я гледа, – мила, зесмена!

“Кажи ми, сестро, де – Караджата? Де е и мойта вярна дружина? Кажи ми, пък ми вземи душата, – аз искам, сестро, тук да загина!”

И плеснат с ръце, па се прегърнат, и с песни хвръкнат те в небесата, – летят и пеят, дорде осъмнат, и търсят духът на Караджата…

Но съмна вече! И на Балкана юнакът лежи, кръвта му тече, – вълкът му ближе лютата рана, и слънцето пак пече ли – пече!

*Излиза за първи път във в. “Независимост”, 1873 г.

#история #ОБЩЕСТВО #историянаБългария #СтефанКараджа #народ #свобода #БЪЛГАРИЯ #ХаджиДимитър #Турскоробство #родина