119 години от убийството на Алеко Константинов

Мика Сийминеен
12.05.2016 г.
време за четене: 4 мин.

Преди 119 години Алеко Константинов е убит при неуспешен атентат срещу съпартиеца му Михаил Такев.

На 11 май 1897 година двамата са в Пещера, където Такев е роден и откъдето е избран за народен представител, и участват в тържествата за деня на свети Кирил и Методий. Вечерта на същия ден двамата потеглят с файтон за Пазарджик, като по пътя спират за известно време в село Радилово.

Жителите на Пещера и Радилово имат отдавнашен спор за собствеността на гори и общински мери, като и двете страни многократно прибягват до насилие. Във връзка с този конфликт група жители на Радилово, начело с кмета от Народната партия Петър Минков, решават да убият Такев. В землището на съседното село Кочагово (днес Алеко Константиново) Милош Топалов и Петър Салепов стрелят по файтона им с пушка, при което убиват Алеко Константинов. По-късно Минков, Салепов и Топалов са осъдени на смърт, като присъдата на Салепов, който е непълнолетен, е заменена с 15 години затвор.

Алеко Иваницов Константинов е роден в град Свищов на 13 януари (1 януари стар стил) 1863 г. в семейството на видния свищовски търговец Иваница Хаджиконстантинов, а по майчина линия произхожда от голямата видинска фамилия Шишманови.

Учи при Емануил Васкидович и Янко Мустаков, в Свищовското училище (1872 – 1874) и в Априловската гимназия в Габрово (1874 – 1877).

По време на Руско-турската освободителна война е писар в канцеларията на свищовския губернатор Марко Балабанов (1877). Завършва средно образование в град Николаев, Русия (1881) и право в Новорусийския университет в Одеса (1885).

След завръщането си в България Алеко Константинов е съдия (1885 – 1886) и прокурор (1886) в Софийския окръжен съд, помощник-прокурор (1886 – 1888) и съдия (1890 – 1892) в Софийския апелативен съд. Два пъти уволняван по политически причини. Юрисконсулт на Софийското градско управление (1896).

Алеко Константинов посещава Всемирното изложение в Париж (1889), Земското индустриално изложение в Прага (1891) и Колумбовото изложение в Чикаго (1893).

Алеко Константинов развива активна обществена дейност. Той е училищен настоятел, член на Върховния македонски комитет, на настоятелството на дружество „Славянска беседа“, на Българското народообразователно дружество, на Комисията за насърчаване на местната индустрия, на Дружеството за насърчаване на изкуствата, на Музикалното общество, на Театралния комитет.

По негова инициатива се създава първото туристическо дружество в България (начало на организиран туризъм – изкачването на Черни връх, 27 август 1895).

Излет на Черни връх, август 1894 г. Алеко Константинов, д-р Кръстьо Кръстев и жена му Радка Кръстева, учителите в Първа гимназия Никола Висковски, Георги Хаджибонев, Черни връх, август 1894 Димитър Илков, д-р Никола Червениванов, книжарят Христо Олчев и д-р Бончо Боев

Първите отпечатани творби на Алеко Константинов са стихотворенията „Огледало“ (1880) и „Защо? “ (1881), изпратени от гр. Николаев и публикувани във вестниците „Целокупна България“ и „Свободна България“.

Първата зряла творба на Константинов е „До Чикаго и назад“. В нея са предадени непосредствените впечатления на автора от пътуването му до Америка. Тя носи белезите на неговата ярка творческа индивидуалност – темперамент, артистичност, чувство за хумор. Познанието за далечната страна се съчетава с национално самопознание, с размисъла за настоящето на Родината и тревогата за нейното бъдеще. Алеко вижда България в системата на съвременния свят, той пътува с любопитство и пътешественическа страст, но и със стремеж за съизмерване на българското с чуждото.

Световното търговско изложение в Чикаго, 1893 г.

Повод за написването на пътеписа „До Чикаго и назад“ са приятелите на Алеко Константинов, които го подтикват да оформи своите впечатления на „леки“, „хвърчащи бележки“ т.е. едно увлекателно за онова време четиво, провокиращо към размисли. Пътеписът е създаден през 1893 година след пътуването на Алеко в Новия Свят. Като самостоятелно издание излиза през 1894 година. „До Чикаго и назад“ е първият пътепис, който пресъздава пътуване извън границите на България, и в който се заявява отношението на автора към българската и чуждата действителност. Това е произведение, което за първи път донася на автора литературна известност.

Бай Ганьо чете “Бай ганьо” Илия Бешков, 1947

С книгата „Бай Ганьо“ от 1895 г. Алеко Константинов се изправя пред сложните икономически и социалнопсихологически въпроси на своето време – пътят на България и целта на нейното развитие, мястото ѝ сред другите страни, съдбата на националните добродетели, морал, бит, нрави. Под формата на забавни приключения на дребен праматар (амбулантен търговец) на розово масло, втурнал се да забогатява чрез търговия и политика, Константинов засяга болезнени проблеми на националния живот, бит, психология, манталитет, култура и се смее над тях с пречистващ смях. Емоционалният градус се движи от добродушно-снизходителния, опрощаващ и разбиращ смях през тъжната горчиво-иронична усмивка до гръмкия присмех и острото сатирично изобличение.

В първата част на книгата Бай Ганьо е колоритен и изключително витален образ. Обикаляйки Европа, в контакт с други нрави, отношения, култура, той изпада в комични ситуации.

Във втората част на книгата, когато героят се връща в България и започва да „прави“ политика, смехът утихва, удавен в погнуса, гняв, разочарование от тревожните и страшни тенденции в обществения живот, чийто изразител става Бай Ганьо. Неговият образ е най-дискутираният в българската литературна критика.

В „Бай Ганьо“ е заложен реален исторически трагикомизъм, породен от бързото разместване на социални пластове в новоосвободена България и от припрения ѝ стремеж за догонване на „другите“. Традиционно и ново, патриархално и модерно съществуват едновременно и при сблъсъка им се пораждат недоразумения, грешки, изненади, разрешавани комично.

Въпреки своеобразния строеж – поредица от анекдоти, разказвани в бохемска компания, без стройна сюжетно-фабулна връзка между тях, творбата е композиционно промислена и с единна художествена концепция. Образът на Бай Ганьо, художествено обезсмъртен, има живот и извън творбата. Става герой на разкази и вицове, името му е нарицателно и синоним на разнообразни, често противоположни понятия и представи.