СПОМЕНИ ОТ ЕДНА ДЪРЖАВА

В стихията на страданието на бесарабските българи ви връщаме към едно позакъсняло интервю, взето през лятото на миналата година, което за съжаление е актуално и в момента.

Разговорът ни дава още един поглед „напред във времето“ към Сирия, Украйна и българите, живеещи в зони на военни действия. Разговор с медийния артист Петко Дурмана за неговия проект „Война – Новият хаос“. В него участват и двама творци от Сирия, изпитали ужаса на гражданската война и трагедията на бежанския живот. Проектът включва дебютната саунд инсталация на роденият в Хомс, Сирия, Рикардо Ибрахим – „Аудио спомените от една държава“. Изключително впечатляващата звукова композиция бе разположена сред останките от северната кула на крепостта Улпия Сердика, което създава незабравимо, мистично и близко до реалното усещане за военен конфликт и разрушение въздействие. В абсолютен мрак пък Петко Дурмана представя невидими за невъоръжено око инфрачервени прожекции от инсталацията „Проект война“, търсейки и двете гледни точки на воюващите в Сирия. В противовес на тази драматична медийна среда са ситуирани кадрите от бежански лагер в София на пеещи деца, жени приготвящи традиционен арабски хляб и мъже, които играят футбол. Със скулптури у рисунки в проекта участва и сирийския художник Йосеф Ал Нашеф.

„Наивно е да вярваме, че може да обърнем събитията, а меко казано глупаво да мислим, че те ще ни заобиколят и ще останем един „остров на спокойствието“, но може да се подготвим за предстоящите промени.“ – казва Петко Дурмана, за личните си мотиви да обърне поглед към този проблем, и за безпокойството, което сублимира един артист в своето творчество.

Едно Интервю на Васил Жечев

Какъв беше поводът за създаването на тази изложба? Как решихте да се спрете на темата за живота и смъртта, и за войната в Сирия, разбира се?

Спокойно мога да кажа, че това е лична тема, в моя род аз съм единственият мъж, който не е участвал по някакъв начин във война. Много пъти съм си мислил, че е абсолютен шанс, че съществувам изобщо, тъй като моите предшественици са можели спокойно да загинат. Исках да покажа целия този ужас на усещането за война. А темата с войната в Сирия е донякъде съвпадение, защото този проект трябваше в началото да бъде за събитията в Афганистан, но междувременно се случи това в Сирия, а и нали у нас вече има бежанци, и в известен смисъл също сме засегнати от тази война…

Търсели сте актуалност?

Да, а другата причина да обърна поглед към нея е, че войната в Сирия въвежда нови измерения в съвременните медии. Тя е приета за първата YouTube война, както тази във Виетнам е първата телевизионна, тази в залива бе първата CNN война. Това, като мултимедиен артист, представлява интерес за мен. Изложбата включва дебютната звукова инсталация на роденият в Сирия Рикардо Ибрахим „Аудио спомените от една държава“. Това е една силно въздействащата звукова композиция, която интерпретира през сетивата на автора ужаса на войната, тя е ситуирана върху останките от северната кула на крепостта Улпия Сердика.

В проекта участва със скулптори и рисунки, и сирийския художник Йосеф Ал Нашеф. Как се свързахте с тях?

С Юсеф ме свързаха хора от групата „Приятели на бежанците“*. Те търсеха място където да бъде настанен, да се регистрира адресно и да задвижи получаване на документи, осигуряващи му статус на бежанец, и аз се съгласих той да живее в нас за известно време. А с Рикардо Ибрахим се запознахме на фестивал, в който двамата с Юсеф участвахме. Рикардо е завършил в Ливан режисура, разказа ми идеите си и ние решихме да направим изложба в това конкретно място, което не е отворено за изложби от доста време, и принадлежи на Музея на София, и в което се намират основите на северната римска кула.

Да, пространството е доста впечатляващо и допълва въздействието на вашата инсталация, за една безпомощност, обреченост и безнадежност. Интересно е, че работата ви представя двете гледни точки на воюващите в Сирия. Не търсите, като че ли, резон с официална версия за събития там? Да не би да смятате, че всичко е комплицирано, сложно, противоречиво и многопластово?

Абсолютно, една от причините да представя моята инсталация в пълен мрак е именно това, че не е ясно кой, какво е, защо е… и въобще в тази ситуация вече няма добри, лоши, а и няма и да има победители и победени. Показвам войната като стилизирано пресъздаване на разрушенията, без, разбира се, да влизам в натуралистични, кървави детайли. Двете изображения, които ползвам са под Creative commons и се разпространяват от фантомната Абхазка новинарска агенция „Ана“. (смее се)

Как кореспондира това всичко обаче с дома, с усещането за сигурност, с необходимостта да имаш някаква защита и място, което персонално да свързваш?

Войната атакува точно това, основното на което имаме право, правото на дом, на сигурност – да се приберем някъде, където се чувстваме спокойни. Дома в подобна война, каквато е тази в Сирия, е превърнат в бойно поле. Първо минава едната страна и го ползва за огнева точка, после другата… И така те се редуват, докато твоя дом не бъде напълно разрушен, или се превърне в място, което хората не могат да обитават повече. И така е символично и с града и с държавата. Сирия я очаква съдбата на Афганистан, тя едва ли ще може да се възстанови напълно, и ще бъде отворена рана дълги години занапред.

Казвате, че е наивно да вярваме, че можем да обърнем събитията преди поредната „бежанска вълна“ и да мислим, че те ще ни заобиколят, оставяйки задълго един „остров на спокойствието“. Казвате още, в текста на изложбата си, че трябва да се подготвим за предстоящите промени. Неизбежно ли е наистина? И можем ли да си го позволим във всяко едно отношение? А и какво можем да направим всъщност?

В началото проектът беше, както споменах, за войната в Афганистан. Една далечна, дори абстрактна война, която се води от много години. Когато стигнах до реализацията на проекта вече беше започнала сирийската криза, а на самото откриване на изложбата в Мюнхен ескалираха и събитията в Украйна. Т.е. войната по някакъв начин се е приближавала успоредно с развитието на проекта за един много кратък период. Затова съм и убеден, че тя е неизбежна! Може би, хората, които дълго време блъфираха с темата за Новия световен ред, в негативен смисъл имат щастието да го видят в живота си, защото той се случва в момента. България е разположена на кръстопът и ние вече усещаме реалния ефект на това, което се става. Нашите политици бяха убедени, че ще продължим да бъдем остров на спокойствието, и проблемите ще ни заобикалят, но е факт, че имаме вече бежанска война в България, и дано не се случват по-лоши неща в Украйна, защото там има около четвърт милион българско малцинство, които вероятно ще потърсят закрила у нас и не знам как ще се справим. Освен това се говори, за една голяма група бежанци, в порядъка на 50 хиляди, разположени от другата страна на българо-турската граница, които засега не са пресекли границата. Ред държави от Европейския съюз наложиха ограничения на броя за прием на бежанци, до смешните цифри от 1000 души, както и приоритетно към хора от християнско вероизповедание, което си е крайно дискриминационно, според мен, да не кажа по-лоша дума. За разлика от България, която със всички собствени неволи и социални проблеми не е в позицията да поставя такива условия.

Това тяхно действие, тези реакции, не нарушава ли общия дух на равнопоставеност и европартньорство, за които последно време толкова много се говори?

Да, точно така, страните, които бяха активни в разгарянето на един конфликт в последствие бягат и отказват да поемат отговорност за последствията. Що се отнася до Европейския съюз дали трябва да имат обща политика това си е работа на политиците, но България, че няма политика по въпроса, това е неоспорим факт. Трябва да има някаква избирателност, най-малкото трябва наистина да се преценява кой реално е бежанец от война и кой е икономически имигрант. Винаги има в суматохата хора, които се опитват да се възползват. Някои обаче ще ви опонират, че почти навсякъде в тези държави от Близкия изток и Северна Африка има реално война, и не е редно да поставяме някакви ограничения към едни, за сметка на други. Истината е, че войната в Сирия не може да се приема за външна на Европа война. На практика Сирия е до Европа, на границата и. Тя исторически е и част от развитието на европейката цивилизация. Въпреки, че там има поне 30 вида етнически групи и над 20 вида различни форми на вероизповедания, по отношение на Християнска Европа е играла изключителна роля, тъй като тя е участвала в развитието на фундаментите на християнската култура. Така че, тази война е проблем на Европейския съюз, това е факт, и Европа трябва да вземе отношение. А България, от своя страна, трябва да се съобрази с общата европейска политика, но е задължително да има и своя, собствена, национално отговорна политика. При условие, че има толкова сирийци, които са завършили в България, които вече говорят езика, или са създали смесени бракове, определено трябва да се дава предимство първо на тези хора, тъй като те изключително бързо ще се интегрират в българското общество.

Което никак не е маловажно, въпреки, че към всички хора, които страдат трябва да проявим състрадание. Ставаме свидетели на това, как в държавите първи присъединили се с протести към вълната на т. нар. Арабска пролет, като Египет, Алжир и Либия, продължават се борят с вътрешни противоречия. А и има нова вълна на обществено недоволство, за жалост слабо отразена медийно, този път, обаче, срещу обсебването на властта от фундаменталистки ислямски сили… Та въпроса ми е, трябва ли да продължаваме да поддържаме ореола на тези „народни революции“, без да проявяваме критично мислене?

Хората искат повече демокрация, по-добър живот, повече свобода, това е естествен стремеж. Аз правих мащабно проучване на кадри от Интернет за този проект, и това което може да се види от всеки е, че войната се използва от различни сили, не само местни, но и международни. Всъщност войната в Сирия е един сблъсък на глобалните интереси. Мястото и ролята на съвременното изкуството е да бъде барометър на обществените проблеми, да алармира, да провокира диалогичност, както от страна на обществото, така и от самите властови структури.

Доволен ли сте всъщност от резултата на вашата изложба? Имаше ли обществен отзвук, размърда ли духовете тя? Достатъчно застъпен ли беше този толкова наболял проблем в ТВ дебатите, а и в политическите програми на партиите, кандидатиращи се за Европарламента, според вас?

От самото зараждане на съвременното изкуство то се опитва да бъде по-актуално, отколкото конвенционалното изкуство. Въпросът е, че в България много рядко се забелязва опит от страна на художниците да реагират на случващото се. Това, може да се каже, е световен проблем, така че българските артисти няма да загубят от търсене на тази локална проблематика. Направило ми е впечатление, че те се притесняват да коментират през инструмента съвременно изкуство проблемите на България, защото смятат, че работите им няма да бъдат конвертируеми навън.

Този случай, като че ли е по различен?

Да, разбира се, това са глобални теми! Войната в Сирия, и войната като цяло е глобален проблем. Това е един от най-важните проблеми, които човечеството трябва да реши. В 20 век поне два пъти сме виждали какво се случва, ако една нелепо започнала война излезе от контрол. Жертвите, страданията и разрушенията са огромни. А що се отнася до изложбата българската публика не е подготвена за такъв вид изкуство, това е със сигурност. Съвременното изкуство не си разработи публика у нас, не си изгради образ. Медиите са катастрофални, като цяло се търси само скандалната страна, никаква дълбочина и важните теми, като тази с войната в Сирия или бежанците, рядко излизат напред по подходящия начин. За мен в последно време казионната журналистика у нас е най-голямото разочарование. Да, и освен всичко друго наблюдаваме и обслужване на политически, и икономически интереси. Като например случилото се в Розово, какви ли не ги изкараха хората там – фашисти и не знам си какви още, и накрая се оказа, че е една организирана манипулация, раздухана от медиите и политиците. Мен, обаче, ме плаши това което идва… За това и като вдъхновение за тази изложба съм ползвал едно интервю на американския писател Кормак Маккарти, който казва, че не разбира авторите, които не се занимават с проблемите на живота и смъртта в литературата си. Проблеми, които ме тласнаха и мен да осъществя тази инсталация. Ситуацията днес много напомня на една негова книга „Няма място за старите кучета“, там той разказва ужаса на главния герой, който осъзнава, че идва нещо зло, различно от всичко случило се до сега, едно абсолютно зло, и героят нищо не може да направи, безнадеждно е, а той е толкова уморен… Так се чувствам и аз, случва се нещо, което не може да бъде спряно, хората се държат все едно не се очертава нищо да се стане. България е толкова малка страна, с такива проблеми, че тя не може да си позволи повече, защото буквално може да изчезне. Твърде вероятно е кризата в Украйна да доведе у нас бежанци, т.нар. Бесарабски българи у нас, вие също го застъпихте преди малко в интервюто. Почти е сигурно даже, има писмо от тамошна организация, чиито членове молят за помощ. Ще потърсите ли проблема през призмата на съвременните форми с една нова изложба и на тази тема. И ще имаме ли пак тази поляризация и търсене на двете гледни точки на проблема. Тя поляризацията в българското общество вече е факт! Засега не знам дали ще тръгна в посока всеки един текущ проблем да го пресъздавам с този проект „Война“, но е твърде вероятно. Ако бежанската война от Украйна ни залее, тя ще бъде в пъти по-голямо от това, което се случва със сирийската. И още повече изобщо не може да се коментира да им се отказва, и да седят десетки хиляди полицаи по границата с Румъния***, примерно, както се случва днес с тези над 50 хиляди бежанци на турската граница, и да карат хората да се връщат обратно. Тези хора са етнически българи, които България е длъжна да приеме!

Забележки на зам. редактора Виктория Шовал-Цог:

* Групата „Приятели на бежанците“ се занимава с трафик и подпомагане на влизане не толкова на бежанци, колкото на нелегални имигранти, терористи, джихадисти и техните семейства. Въпросните неотдавна организираха бунт в лагера на “Военна рампа”. изт: различни ФБ /на арабски, пущу, пенджаби, урду и др. групи даващи инструкции как да се пиете бежанец в България, как да проникнете на територията на страната и каква история да разкажете, и как да се свържете с “Приятели на

**Истината е, че „Приятели на бежанците“ се противопоставиха на това да се създаде хуманитарен коридор между Украйна и България и настояха българите от Украйна да не бъдат третирани като бежанци. Повода е ясен, да не се подпомагат при престоя им на наша територия и така да има повече средства за мнимите бежанци, на които държавата дава за издръжла 1186 лева, плюс 65 лева джобни пари.

*** България за 2014 година е приела на своя територия 7 000 нелегални имигранти от Афганистан, Пакистан, Нигерия, Сенегал, Алжир, Египет, Мароко, Сирия, Ирак и други стърани. Общото между почти всички “бежанци”, е че те са мюсюлмани. В същото време на територията на страната има цели двама души от Украйна, които са получили бежански статут. На останалите им е отказано. Българската полиция вече е по границата с Румъния и връща българи бежанци от Украйна въпреки, че Румъния и Молдова им предосставя възможност за безпрепятствено преминаване.