ОТ АНГЕЛСКИЯ ГРАД ДО ГРАДА НА ОТЧАЯНИЕТО

Текста е по мотиви от книгата “The Concrete Blonde”, “Little, Brown and Company”, New York City 1994* и се посвещава на Майкъл Конъли, един прекрасен американски писател.

Мика Сийминеен

Един от предметите на единадесети клас в гимназиите се казва „Лос Анджелис в литературата“. Поне теоретически тази тематика се засяга, за да могат учениците да опознаят града, в който живеят. Повечето от тях идват от други места. Поради Вавилонското стълпотворение , в някои  от класовете се говорят на толкова езици, колкото е броят на учениците. По въпросния предмет се изучава и книгата на Натаниъл Уест 1 „Денят на скакалеца“2.

Това, че Уест още не е изхвърлен от учебната програма е чудесно, защото той е видял края на щастливите дни на Ангелския град. Пред него града се е превърнал в поредния Град на отчаянието, разбитите мечти и попарените души.

Надеждите са размазани под тежестта на действителността и полуделите тълпи. Бих казал, че „Денят на скакалеца“ е едно предупреждение за това, че Лос Анджелис се е загубил правото си да носи това име.

************

Макар, че вече е нощ, по тротоарите стоят обичайните групички от бегълци и гости на града, надяващи се да видят някоя знаменитост. Под уличните лампи има бездомници проснали се в тревата около паметника на загиналите във войната, изглеждайки като жертви на полесражение, непогребани мъртъвци. На автобусната спирка седят елегантно гримирани травестити, които всъщност не чакат автобуса, а продават телата си.

Шляят и се всякакви люде: застарели и забравени знаменитости, момичета мечтаещи да станат актриси, отчаяни и похабени труженички на спазарените ласки изгубили мечтите си, разни неуспели грънчари и други арт клошари, както и продажни демократи от Европа излезли на лов за тринайсетгодишни проститутки.

Мъж с плакати на гърба и гърдите си да пресича улицата. Рекламира някаква простотия. Из целия град бъка от хора-сандвичи, които обикалят из него препоръчвайки на безразличните минувачи някоя стока, курорт, кауза или поредната секта врещяща ПОКАЙТЕ СЕ!

Шарен свят, който кара новодошлия да изпадне в потрес, че легендарния Максимус филмус3 на Америка е всичко друго, но не и това, което е показано по екраните. По улиците се носи смрад на пикня, но никой не ѝ обръща внимание, всички са свикнали. Бедност и богатство, мизерия и разкош, луксозни имения и бордеи, които биха погнусили и плъх са в такава близост, колкото никъде другаде в съвременна Америка. Два свята, нямащи допир помежду си и въпреки това са на няма и един дъх върху огледало помежду им.4

Мракът дава усещането за произволност, приумиците на съдбата властват в неоновата нощ. Има безброй начини да се живее, а начините да се появи поредния труп са още повече. Под прикритието на сенките човек може да наблюдава града но никой не може да го види, освен поредния маниак, който е решил да се скрие на същото място, за да издебне някоя случайна жертва. Тогава наблюдателя съвсем резонно се превръща от наблюдател в наблюдаван, в поредната жерва на поредния изрод, който си прави кефа.

Независимо дали се возиш отзад в черната лимузина на филмова звезда или отзад в синия микробус на моргата. Звукът на аплодисментите бе същият като изсвирването на куршум край ухото ти в тъмното. Произволността. Това е Града на ангелите.

Уморен полицай се е облегнал на черно-бяла патрулка, отпива блудкаво кафе от картонената чашка върху покрива ѝ и говори нещо на седящия в нея свойя партньор, който се е облактил на отворения прозорец на колата докато недалеч се суетят жуналисти и зяпачи като хипнотизирани от гледката на мигащите синьо-жълти светлини на патрулните коли, ослепителните прожектори на телевизионни камери и проблясъците на фото светкавици обикновено означаваше насилствен и преждввременен край на нечий живот или филмова премиера.

Навсякъде по света по-голямата част от жертвите познават убиеца си. Той е от хората, с които ядат, пият, ебат се и живеят. Холивуд е различен. Тук тези правила не съществуват. Има само отклонения, извращения. Тук непознати убиват непознати. Мотивите изобщо не са задължителни. Жертвите се появяват навсякъде: в тесни улички, по банкети на магистрали, из шубраците по склоновете на Грифит парк, в торби изхвърлени като боклук в контейнерите зад някой ресторант…

Тъмнината скрива много от нещастията. Тя смълчава града и все пак изважда дълбоките подмолни течения на повърхността. Има случайно минаващ убиец и друсан с кокаин крадец. Пиян шофьор и постоянно виещ се отпред път, на който бива премазан поредният нещастник. Има ченгета-убийци и убийци на ченгета. Тук е съпругът на жената, с която някой спи. Тук е и самата жена. Всяка нощ има отвлечени, изнасилени, осакатени. Убити и обичани. Винаги има бебе, сучещо от гърдата на майка си. А понякога самотно бебе в контейнер за смет.

В Холивуд изродите се появяват лесно. Тук те са незабележими като автомобил в плътния поток на фрийуея, просто още една кола на претъпканата магистрала и нищо повече.

И все пак макар района да има вид и поведение на претруфена, евтина и похабена проститутка с фалшив грим, то има и нещо хубаво в това да работиш в Холивуд, клоаката на Града на ангелите. Никой не важничи. Чисто и просто всеки се върши работата. За тези хора бизнеса си е бизнес всеки ден и всяка нощ от годината. Те не се интересуват дали е Коледа, Нова година, Деня на благодарността, Великден, Деня на труда или пък сирни заговезни. Те просто работят. Тези хора не се интересуват и от това дали жертвите им са бели, черни, мулати, метиси, индианци, азиатци или креоли. Не ги интересува дали този, когото ще превърнат в труп е нормален, педал, травестит, артист, политик, проститутка или певец в черковния хор, беден или богат. За тях всичко това няма никакво значение. В този кошмарен котел цари пълна демокрация и толерантност, все едно всички са чели книгата на Карл Попър5 “Отвореното общество и неговите врагове”6.

И точно поради тази причина Северен Холивуд, в района на всеки полицейски участък има шепа барове, които приютяват ченгета, лекари и потресени от бруталността на града граждани. Но това е само до два след полунощ, когато те затварят. Остават онези тъмни дупки, където хората идват да пият здраво и тихо, сякаш животът им зависи от това. Те ги приютяват от улицата, там отиват да забравят и да си простят.

Града на ангелите отдавна е Град на страданието. Фабриката за мечти се е превърнала във фабрика за разбити души… Лос Анджелис се превърна от Ангелския град в поредния Град на отчаянието.

БЕЛЕЖКИ:

* На български език “Блондинка в бетона”, Майкъл Конъли, изд.  “Атика”, 1995

1. Натаниъл Уест (1903-1940) – Роден в Ню Йорк с името Натан Вайнщайн, дете на имигранти от Ковно. След като отпада от училище той се самообразова и не обръща внимание на догматичността на американското образование по своето време и изкуство. Повече се интересува френските сюрреалисти, както и от британските и ирландските поети на 90-те години на XIX век и по-специално на Оскар Уайлд .

Романи: “Сънят Житието на Балсо Снел” (1931) Мис Самотни сърца (1933) “Един прекрасен милион” (1934) “Денят на скакалеца” (1939)

Пиеси: “Дори Стивън” (1934, със С. Дж. Перелман) “Добър лов” (1938 г., с Джоузеф Шнарк

Кратки разкази: “Момчето от “Уестърн Юниън”” “Шарлатанинът”

Сценарии: “Билет за рая” (1936) “Следвайте Вашето сърце” (1936) “Мистерията на президента” (1936) “Ритъмът в облаците” (1937) “Това би могло се случи с теб” (1937) “Роден да бъде див” (1938) “Пет завръщания” (1939) “Да откраднеш милиони” (1939) Непознатият на третия етаж (1940) Духът на Кълвър (1940) Мъже на фона на небето (1940) Да творим музика (1940) Подозрение (1940)

2. “Деня на скакалеца”, оригинално заглавие “The Day of the Locust” е роман на Натаниел Уест от 1939г. Действието се развива в Холивуд, Калифорния, непосредствено преди началото на Втората световна война и отразява отчуждението и отчаянието на различни групи от хора, чиито мечти за успех не са станали реалност. По романа е направен и едноименният филм от 1975г. “Денят на скакалеца, /The Day of the Locust/

3. Максимус филмус – така Рей Бредбъри (Ray Bradbury 1920-2012) нарича Холивуд в книгата си “Гробище за лунатици”

4. “Два свята, нямащи допир помежду си и въпреки това са на няма и един дъх върху огледало помежду им” перефраза на Мичиу Каку* и Алекс Филипенко** за това колко близо би била една паралелна вселена.

* Нюйоркски университет, професор по физика. ** Калифорнийски университет в Беркли, професор по астрономия.

5. Карл Попър (902-1994), британски философ един от най-влиятелните философи на науката и виден представител на либерализма на 20 век. Според Попър „Отворените общества не поддържат един-единствен възглед за “истина”, а по-скоро се опитват да установяват закони и институции, които позволяват на хора с различни възгледи да живеят заедно в мир.“

6. “The Open Society and Its Enemies”, United Kingdom 1945, на български език: “Отвореното общество и неговите врагове”,  : Т. 1 – 2 ( Прев. от англ. Камен Лозев ; Послесл. от Богдан Богданов), София : Фонд. Отворено о-во : Златорогъ, 1993-1995