Жаждата за власт е ненаситна

Найо Тицин:

Агрипина е макиавелевски тип човек, който постига целите си на всяка цена. Този тип поведение винаги успява в живота й.

Бойко Кичуков

КРИСТИ ПЕТРОВА

02.12.2011

– Здравей,  Найо, преди дни последният ти филм „Лице в лице с Агрипина” получи поредно признание след успеха при представянето му у нас и в чужбина. Кажи нещо повече за наградата, която взе.– В началото на септември получих имейл, че филмът ми „Лице в лице с Агрипина” е получил награда и то в доста неочаквана за мен категория – за оператор на документален филм. Самият фестивал е световен и е за филми, свързани с музиката. Това, което получих по DHL сега е една кристална статуетка, две кила и половина. И веднага я споделих с приятелите си във Facebook. – Имаш ли някакъв кът или стая за призовете, които получаваш? Изявяваш се като фотограф, писател, оператор и какво ли не още, така че наградите ти вече не са никак малко.

 – Имам си едно кътче у дома, където редя не само награди, а и други спомени и симпатични неща. Тази статуетка също отиде там, до една друга награда от предишен филм.

-С какво те заинтригува един толкова древен сюжет? И защо точно Агрипина, а не Месалина или някоя друга не по-малко известна жена от онова време?

-Да, наистина, там са Попея, Месалина, Агрипина. Но Агрипина е най-интересна от тях, тъй като е и най-интелигентната. Тя е едновременно сестра на Калигула, жена на Клавдий и майка на Нерон, тоест кръвно и родствено е свързана с трима последователни императори в римската история, при това много характерни. Знаем историята за безобразното поведение на Калигула, за смъртта му и прочие. Знаем за страния образ на Клавдий, който е бил доста противоречива фигура, защото някои казват, че е бил улав и недъгав, а други – че всъщност се е преструвал и се е правел на по-глупав, отколкото е. След това идва Нерон, за когото знаем в какво чудовище се е превърнал и как изгаря града за кеф, така да го кажем. Най-интересното в Агрипина е, че тя е архетип на манипулативен човек. Като образ тя е един Макиавели, който манипулира хората и обкръжението си, само и само, за да постигне целите си. И в крайна сметка успява. Слагам си ръка на сърцето и трябва да призная, че този тип хора и това поведение винаги успяват. Въпреки че и на този „агрипиновски” тип хора им е труден животът, според мен. Дори в операта „Агрипина” накрая има едно такова разколебаване в нейната твърдост, когато тя казва: „О, Боже, аз се съмнявам дали постъпвам правилно, дали съм права!” И това е, защото, в крайна сметка човекът е изначално добър. Това е едно от важните неща, които и християнството прокламира – че човек се ражда добър и после избира пътя, който ще поеме – към злото или към доброто. В този смисъл и Агрипина се разколебава, защото някъде дълбоко в нея доброто проговаря. Но в крайна сметка това е само един миг, момент на откровение със самия себе си.

-Дали пък не е права? Май това, че доброто винаги побеждава е само мит. В реалността изобщо не е така. -Да, доброто невинаги побеждава. Лошото поведение много пъти е по-успешен модел.

-Не смяташ ли, че много от добре познатите ни мутреси копират подсъзнателно модела на Агрипина. Подсъзнателно, защото едва ли са чували за нея. -Те едва ли са чували и за Нерон, Калигула и Клавдий, та камо ли за нея. Има го това копиране на образа на силната жена. На мен лично Агрипина много ми приличаше на типажа, който представляваше шефката в „Дяволът носи Прада”, защото е много деспотична и при нея няма „няма”. Тя не търпи отказ и това е важно, защото този тип жени са по някакъв начин харизматични.

 -От филма, за който говориш виждаме обаче, че те не са непобедими. Жената, която реши да им се противопостави и се въплъти също в образа на кучка, успява. Това ли е начинът?

-За съжаление, да.

-Как се вписа Александрина в образа на Агрипина? При все, че е прекрасен артист и е много обиграна и интуитивна, тя е по-скоро пълната противоположност на тази героиня. Познаваме се отдавна, съученици сме с вас и мога да твърдя с категоричност, че Джиджи никога не е имала подобни властови амбиции.

-От една страна артистите, в това число и Александрина, казват, че е по-лесно да играеш това, което не си. По-предизвикателно е, защото да играеш себе си е доста скучно. Какво толкова ще покажеш? А и лошите образи и характери – в изкуството, киното и театъра – се запомнят много повече, отколкото добрите. Това е правило, независимо дали ще е Мерил Стрийп в „Дяволът носи Прада” или ще е Дарт Вейдър от „Междузвездни войни”. Хората забравят, че е имало някакъв Люк Скайуокър или някаква Лея, но никой не може да забрави Дарт Вейдър. А за Александрина беше наистина трудно. Тя сама си признаваше, че е коренно различна от нея тази роля и в много случаи имаше проблеми с прекрачването на границата, защото освен всичко друго, Агрипина е и доста вулгарна, поне в тази постановка. Това е още едно препятствие, което трябва да бъде преодоляно от човек, който е доста естествен и нормален.

 -Усети ли в някой момент залитане от нейна страна, дали не започна да проявява черти от характера на своята героиня?

-Не, няма такова нещо. Не мисля, че артистът може да се вживее толкова, че да стане сбъркан като героя си, защото както в киното, така и тук, когато свърши репетицията, спектакъла, ти пак си нормален човек – прибираш се вкъщи, приготвяш вечеря, играеш си с децата, изобщо пак си си ти.

-Не е ли малко тъжна констатацията, че след 2000 години нищо не се е променило и „агрипините” са все още сред нас?– Това, което за мен беше любопитно и важно да видя в този проект беше, че този тип теми са занимавали Хендел преди 300 години. Ако се замислим с какви теми се занимаваме днес, положението става доста неравностойно. Излиза, че в началото на 18-и век е имало едно много сериозно гражданско и политическо мислене, което, в крайна сметка е предвестник и на Просвещението, особено в Централна Европа. Просвещението, което изведнъж подтиква хората да се отворят да мислят за човека, а не само да се кланят на Господа. В този смисъл за мен бе много интересно да видя как творци като Хендел и съпътстващите го либретисти и други лица, са се вълнували от темата за властта, за това как тя се манипулира, как властта изкривява.

 -И какво, ти реши да премериш сили с Хендел, така ли? Да не би да искаш след 300 години хората да си казват: Ето, какви теми са вълнували Найо!

-О, не, нямам такива амбиции. Този филм е отражение на нещо, няма собствени претенции. Той е отражение на един спектакъл, на една постановка, на една опера, на една история – едно такова навързване, което можем да видим по съвременен начин. На мен ми е ясно, че в днешно време операта е елитарно изкуство. В същото време тогава, когато тя е възниквала, е разисквала важни теми, които са валидни и днес. Затова аз по някакъв начин си самоназначавам тази роля – когато нещо ми се струва интересно и важно, да го преведа на съвременен език. Подобен филм преди това направих на базата на „Идоменей” от Моцарт, която пък е правена във върха на Просвещението и масонските течения и идеи, които Моцарт е изповядвал. Темата там е кое е по-важно – човешките отношения и ангажиментът родител-дете или ангажимента към суперфицията, към някакво божество. Идоменей, цар на Крит, обещава на някаква суперфиция, че ако оцелее с кораба си след някаква буря, ще принесе в жертва първото живо същество, което види на острова. И той среща първо сина си, когото не е виждал от 10 години. Започва вътрешната борба: аз обещах на Господ да заколя първото същество, а то е моят син. Кое да избера?

Това е една много актуална тема и днес, когато Близкия и Средния Изток се колят и избиват помежду си с тази сбъркана отправна точка, че важното е да се посветим на някакъв измислен образ или някаква суперфиция, да го наречем по-толерантно, без да засягаме ничия вяра. Тоест, човешкият живот за тях не е ценност, а в крайна сметка нашата цивилизация залага именно на това, че човешкият живот е първата ценност.

-Какъв е изводът – има ли насищане жаждата за власт?

– Не, тя не може да бъде заситена. Както е и с парите – те никога не стигат. Затова е много важно този, на когото му се дава власт, да има достатъчно култура лична и достатъчно морал, така че колкото и да го изкривява властта във времето, когато е свързан с нея, да успее да се удържи в едни прилични рамки. Тук искам да подчертая и отговорността на хората, които трябва да внимават много какво и кого избират. Това е много важно, защото те като че ли не го осъзнават. За тях като че ли е много по-важно да решат дали да отидат на море тук или там, дали да си купят прасе или кокошка за Коледа. А всъщност големият избор се прави на изборите – там, където избираш реално бита си за следващите 3, 4, 5 години. -Много артисти и хора на изкуството се пробваха в политиката. Ти също имаше такава възможност. Защо не го направи?

-Никога не ме е привличала тази възможност и винаги съм бягал от това, защото имам някакъв идеален образ какъв трябва да е политикът и от какво трябва да разбира, за да стане управленец. Аз знам, че нямам тези качества и няма смисъл да се бутам. Това, че съм симпатичен ей така просто, няма да доведе до нищо.

-Във филма „Лице в лице с Агрипина” ти си „4 в 1” – режисьор, оператор, монтажист и съпродуцент. Не смяташ ли, че точно тези 4 неща правят идеалния политик?

-Не, не и не. Може би много хора могат да станат политици. Но за мен добрият политик е този, който е добър управленец и който може да взима добри и правилни решения. И то решения, които не са за деня, а са за 2, 3, 5 и 8 години напред. Тоест този, който може да предвижда нещата и да гледа в перспектива, да вижда пътя, който ще ни доведе донякъде след 10 години. Това за мен е големият политик. Творецът, според мен има една особена чувствителност, която не му дава възможност никога да стане добър политик, затова и не виждам себе си там.

-Какво ще е следващото ти творческо предизвикателство, знаеш ли вече?

-Не знам кое от всичките да посоча първо.

 -С кого съгласуваш идеите си междувпрочем?

-Първо със себе си, за да съм в пълна хармония. А след като постигна хармонията, започвам да се боря да ги осъществя. Догодина се навършват 100 години от построяването на храм-паметника „Александър Невски” и с Горан Благоев подготвяме един документален филм по повод на тази годишнина. Амбицията ни е да преведем този филм на 9 езика, да го издадем на ДВД и да го дарим на храма, така че да може да го продава на туристи и да печели. С други думи ще направим един дарителски акт, но преди това трябва да изработим филма, за което пък търсим финансиране. Вече имаме частична подкрепа от Столична община и продължаваме с тази тежка битка, защото в днешно време наистина трудно се намират пари. Имаме друг един проект заедно с френска журналистка, който е посветен на жертвите на тероризма. За мен лично това е също една много интересна тема, защото така сме претръпнали вече с тероризма, че не отчитаме какво се случва с жертвите, не отчитаме съдбата им, а само някаква статистика: 300 души загинаха еди-къде си, 200 души загинаха еди-къде си. Чувствителността ни се е притъпила някак, защото ако ти се опиташ да преживееш една съдба на човек, който е станал жертва на терористичен акт или е пострадал от природно бедствие, ще се почувстваш по съвсем различен начин. Всеки родител знае как се скапва денят му, ако му е болно детето. А представи си какво е да изгубиш дете или какво се случва, ако то бъде осакатено при терористичен акт.

 -Във всичко търсиш някакви по-широки препратки, опитваш се да пречупваш нещата през твоята призма. От теб вероятно би излязъл доста интересен изпълнител. Не съжаляваш ли понякога, че не разви музикантската си кариера, а приключи рано-рано с пианото?

-Оставих музиката като изпълнител, но не и като анализ и дълбок поглед. През филмите си аз се опитвам да съчетавам едното си образование с другото, защото съм учил и операторско майсторство. Истината е, че не можех да стана такъв пианист, какъвто бих искал. Същото както и с политиката. Аз имам някакво виждане какъв трябва да е съответният идеален образ и ако не се виждам в него, по-добре да не се занимавам с това и да се заема с нещо, където борбата ми за достигане на някакво ниво ме удовлетворява. -В личен план какво планирате – ще се събере ли семейството за Коледа?

-Разбира се, другата седмица заминавам за Париж и после пък ще се върнем всички тук, в София. -Преди доста години се запознах с един възрастен фотограф, пред когото Джиджи беше отраснала. Той се възхищаваше много на това, че още на 5 годинки тя вече е знаела текстовете на повече арии, изпълнявани от нейната майка Валери Попова и ги припявала. Така ли се случва и с вашите дъщери?

-Не, ние не сме амбицирани в това отношение – дъщерите ни да станат музиканти на всяка цена. Искаме да им дадем по-широка рамка, а след това те да изберат какъв път ще поемат. Искаме да им оставим избора на тях.

Визитка:

Найо-Тицин Атанасов Нейков е роден на 3 юни 1970 г. Завършил е Средното музикално училище „Любомир Пипков” в София с пиано, след което учи в Държавната музикална академия „Проф. Панчо Владигеров”. Сменя попрището, като става журналист в БНТ. Едновременно с това учи в USC School of Cinematic Arts. По-късно е пресаташе на бившия премиер Иван Костов. Автор е на книгите „Иван Костов – Отговори” и „Ваше Величество, колко ви е часът?”. За документалния си филм „В търсене на Дон Жуан” е отличен със специалната награда Golden Artist. В основата на най-новия му документален филм „Лице в лице с Агрипина” („Facing Agrippina”) е немската постановка на операта “Агрипина” на Хендел. Той е съпродуцент, режисьор, оператор и монтажист на филма. В постановката участва и съпругата на Найо – оперната прима Александрина Пендачанска, която изпълнява ролята на Агрипина, а дизайнер на костюмите на представлението е популярният френски дизайнер Кристиан Лакроа. През септември филмът спечели наградата the WMIFF AWARD 2011 Trophy for Best Cinematography-Documentary, която преди дни бе доставена на Найо по DHL в София. Найо и Джиджи, както ги наричат съучениците и приятелите им, имат две дъщери – Валери-Виолета и Сара-Мария.

————————————————————————-

Не мога да се съглася с това твърдение на Найо Тицин

Това е една много актуална тема и днес, когато Близкия и Средния Изток се колят и избиват помежду си с тази сбъркана отправна точка, че важното е да се посветим на някакъв измислен образ или някаква суперфиция, да го наречем по-толерантно, без да засягаме ничия вяра. Тоест, човешкият живот за тях не е ценност, а в крайна сметка нашата цивилизация залага именно на това, че човешкият живот е първата ценност.

В крайна сметка само луди не ценят живота. Хората в Близкия и Среден Изток не са чак толкова луди, че да не ценят човешкия живот. В цялата история на човечеството не е имало нито една култура, която да не е ценяла човешкия живот. Да, вярно е, че има ненормалници, които са успявали да се наложат над мнозинството, но реално погледнато никой никога не е считал, че човешкия живот не е безценен дар от Бога. Все пак да не забравяме, че точно християнската култура е била една от тези, в които шепа луди извратеняци са били превърнали хората в предмети и човешкия живот е бил нещо, което тези луди спокойно са унищожавали. Много култури са преминали през такъв стадии на развитие. Знам, че Найо Тицин визира по-конкретно исляма, но явно не познава ценностите на тази религия, защото, ако ги познаваше, нямаше да изръси подобна глупост като “човешкият живот за тях не е ценност” Даже и културата “Моче” в Южна Америка, която е имала култ към смъртта и другите култури, които са принасяли човешки жертви са ценяли човешкия живот. Не може да съществува култура, която не цени човешкия живот, защото ако има такава, тя е обречена на гибел. Викторианска Британия, че и днешния неолиберализъм, реално са доста сходни, точно с това, че те наистина нямат никакви скрупули не ценят живота на хората. Безогледно унищожават съдбите на милиони хора. Но както е пропаднала Викторианската епоха, така ще пропадне и неолиберализма и равновесието, което е нарушено ще се въстанови само. Неизбежно е в Близкия Изток да се стигне до положение, когато войните ще приключат. Все пак не бива да забравяме, че ако нямаше външна намеса, то в Близкия и Средния изток нямаше да има толкова много конфликти. Намесата на Европа и САЩ са основния източник на всичките конфликти в този географски регион. Ако местните хора бъдат оставени на спокойствие и няма кой да провокира конфликти, тогава хората просто ще си седнат на четирибуквието и няма да търсят конфликти, защото нормалните хора не желаят конфликти, войни и убииства. Политиката на отделни държави не прави тяхното население убиици или терористи. За момента, най-големия терорист е именно САЩ. Техните военни престъпления и престъпленията срещу човечеството са не по-малки от тези на нацистите в Германия в периода 1933-1945г. Само, че навсякъде по света е имало, има и ще има хора, които не желаят да има война. Който и да дойде на власт, в която и да е географска точка на света, то винаги ще има хора, които няма да са съгласни с това някой луд да разрушава всичко до което се докосне.