Спомен от миналото – за истинското щастие…..

Снимка: Мари Арт

Полегати слънчеви лъчи, обагрящи облаците във всевъзможни цветове…. зимни лъчи, сякаш дошли от Нищто, същевременно те са рожби на Слънцето, което срамежливо се крие зад върхарите на планината… В студения ден хилади хора забързани по свои дела, вървят по графа, по Витошка, множество коли се лутат из големия град. Потракват трамвай и скоростните мотриси се носят със шеметно свистене, просвирват клаксони, а на Женския пазар е невъобразима суматоха, в градинките пред Шапките, Джамията, Свтите седмочисленици и пред НХА спят нарконмани, обсебили пейките, тъжни картини в един град с прекрасно зимно слънце… В подлеза на ЦУМ се чуват акордеон и бозуки, свирят улични музиканти, мелодиите са ту игриви, ту тъжни. От От станция 7 излиза тълпа, бута се безредно, сякаш е стадо, аха всеки миг да заблее като овча асамблея, всеки напредва да изпълзи на слънчице и от края на сълбите да се понесе към дома,.. едни понесли чанти, други вързопи, трети подаръци, понякога се вижда бабичка или дедек с чувалче гевреци, те примамват купувачи, да си хапнат от варената вкусотия… Пълно е с улични търговци, едни продават гевреци, други вечерната преса, трети всевъзможни джунджурии… Потока се насочва по Новия булевард, в посока Македония и възраждане, тълпата напира, бърза, остава без дъх, просто им се чудя и се мая, защо? Нима поне за миг не може да се вгледат в красотата на залеза? този залез, сякаш дарен от природата, свеж полъх на сивия ден, малка разтуха в забързаната седмица… Опитвам се да седна на някоя пейка, но ме носи тълпата с много зор успявам да спра на Възраждане, да поседна до чешмата на Лилавото, просто така без умисъл, искам да мога поне за миг да вдъхна полъха на красивия залез… За съжаление сепва ме уличен търговец, крещи не спира, аха да си продере гърлото.. предлага лустро за обувки, спира до мен, поглежда ме и започва да ме убеждава да си купя от него. Чудя се дали да му кресна да се разкара или да му го кажа по-учтиво, пречи ми, аз искам минутка спокойствие и после да се прибера у дома… Залива ме студен полъх, промърморвам нещо и се свивам, сякяш да се стопля, показвам на човечеца, че нямам намерение да му ставам клиент… Покрай мен прогърмява трамвай, оглеждам се и се понасям бавно към Пиротска, прекосявам началото на пазара и се шмугвам в една кафетерия в Пешеходната зона… Тук е спокойно, хората са малко, тиха музика изпълва заведението… знам скъпо е… Но имам нужда поне от малко спокойствие да се отпусна за малко след тежката седмица, да премисля нещата, да остана сам с мислите си… Просто да пийна едно кафе на спокойствие и да се отнеса в сладки мечти… Идва келнерката, поръчвам, плащам предварително, което явно я изненадва, а и може би и се вижда странно, човек като мен, облечен скромно, почти в парцали да седне в това заведение… Но мен не ме притеснява, това е моя град, даже съм роден в района, само на няколко преки от тук.. да не е за чудене, аз съм роен у дома, просто така се е случило… вада малък бележник, химикалка също, оставям ръката ми да рисува разни фигурки дето и аз не ги знам какво представляват, но са продукт на моята отнесеност… Винаги рисувам така, просто не участва съзнанието ми.. После е мнго забавно когато се опитвам да позная какво съм драскал или пък храта се опитват да разгадаят нарисуваното… Стоя, отнесен от блянове, сгран от мечтание, представяйки си едно прекрасно место, поляна обагрена в пурпур, цялата изпълнена с цветя, игриво поточе просто мечта…. Искам кът за мен… прекрасен да мога да те прегърна под лъчите на заспиващото слънце.. Аз мечтая, а вън града подобно на огромен кошер жужи, сакаш красотата не съществува… През ума ми се прокрадва мелодия, песен позната и сакаш написана за града… “Забързани, задъхани, така минават дните ни..” Все пак май не бива да е тъй… по -скоро трябва като ориенталците да се поспираме за миг поне, за да обърнем мъничко внимание на красотата, която ни заобикаля…. Нека поне за миг поспрем, за секунда дори, да се усмихнем, ако не с устни, то с поглед, да помечтаем за по добри дни…. Вратата на кафето се отваря… Влиза човек с бузуки, оглежда масите и срамежливо се свива в ъгъла, сяда оглежда се замислено и си поръчва едно питие… След малко вратата се отваря отново, този път влиза двойка… Момче и момиче хванали се за ръце, плахо се оглеждат, навсякъде е заето, места иам само до самотния музикант и мен… Срамежливо питат може ли да седнат, поглеждам открито към тях и казвам “може, заповядайте”.. Оглеждам дрехите им и виждам, че те са облечени в парадни униформи, виждайки как ги оглеждам свеждат очи… Стана ми жал за тях… Те са толкова млади, вече обречени… Сърцето ми се свива и потрепервам… Ах горките деца, иска ми се да ревна с глас, да ги изгоня, а същевременно сърце не ми дава да го сторя… Заговарям ги… Просто съм любопитен, искам да знам какъв е повода за тяхното идване тук… Забелязал съм, че те са съвсем нови в занаята, още са почти деца, но вече сурови и сякаш наплашени от бъдещето и огорчени от миналото… Говорят бързо и ясно, без излишни думи… Личи си, че все пак са щасливи, аз неволно ставам свидетел на тяхното щастие, а и те не се смущават да го демонстрират, па макар и някак си скрито… Разказват, лека полека се отпускат сякаш им стана леко, че не ги гледам пренебрежително… Днес те са се оженили, бързали са да го сторят за да не ги разделят при разпределението, те се плашат от раздялата, аз започвам да се смущавам от разказа им, но те сякаш не забелязват и продължават да говорят… Искам да ги спра, а те говорят беспирно, щасливи и забравили, че съм човек непознат, сякаш са ме познавали цял живот… Гордо показват халките, макар и сребърни те са изящно направени, просто децата не са имали пари за златни, скромна свадба само те, свидетелствал им е чиновник, гости няма, просто самата скромност… Завиждам им, слушам ги внимателно… Допивам си кафето… Извинявам се и ставам от масата…. Тръгвам по смълчаната улица, а от околните заведения се чува глъчка, преминавам пазара и бавно се прибирам у дома… Колко малко трябва на човек да е щаслив… Съвсем малко… Макар и тъжен, аз съм щасив… Щаслив съм, че имам теб… Щаслив съм, че живея за теб… И аз като тези души съм щаслив… С теб мило света е прекрасен!!!! Пия чашка вино за щастието.. за истинското щастие…..

22 Януари 2006

#дневник