КАРТИНИ ОТ ДЕВЕТТЕ ГРАДА НА ОТЧАЯНИЕТО

Мика Сийминеен
30.08.2014 г.
време за четене: 5 мин.

Сивия облачен ден е към своя край. Вън е мокро, някак си тъжно… Влагата във въздуха се просмуква до костите и хората треперят въпреки, че не е много студено. Опустелия Град и сивото небе действат подтискащо, даже смазващо. На тротоара, самотни старци са наредили разни зелении като лапад, лобода, див чесън и коприва върху кашони и стари касетки. Стоят под брулещия вятър, очаквайки купувачи, които няма да дойдат… Фьона се усилва и старците се присвиват, загръщайки дрипите около себе си… Недалеч, мъже и жени се въртят ужким безцелно… Всъщност, опитват се да продадат малко контрабандна стока под формата на цигари и незаконен алкохол или телата си на случайните минувачи…

Друг Град, от другата страна на морето… Пазара е тих… Зловеща тишина… Изчезнали са смеха и закачките, даже и обичайните викове, с които продавачите хвалят стоката си не се чуват… Полупразни сергии, унили продавачи, редки купувачи… Недостига е навсякъде… Реално погледнато парите нямат никаква стойност… Храната е кът… Бедност, нищета… Всичко това направо ужасно, но хората все още търпят…

Май е… Началото на месеца е просмукано със смразяваща влага. Хората са се изпокрили по домовете си и то не само поради вилнеещия фьон. Годината започна зле… Радостта си отиде, сякаш Бог отвърна лице от хората, които наченаха това братоубийство… Усещането за безнадеждност се просмукало във всички.

Лицата на хората са като маски на отчаянието. Не времето е причина за безнадеждната унилост, а несигурността за утрешния ден. Града е заприличал на олицетворение на отчаянието. Нито новите бизнессгради, нито няколкото неонови реклами могат да прикрият мизерията, която се е възцарила… Полуразрушени къщи, следи от пожари, на две на три сковани схлупени бараки, разнебитени тротоари, трупове край кофите за смет, които преливат, неизхвърляни от месеци… Вятъра донася звук на локомотивна сирена, която пронизва тишината…

Всичко отново е тихо… Само влака носи на Изток онези нещастници, които насила ги пращат да братоубийстват… Из старото гробище вятъра носи миналогодишни листа. Над пресен гроб, самотна старица жали онези, които е загубила наскоро. Скръбта й е толкова осезаема, че почти може да се докосне.

Пред входа на гробището, зарязани на сергията за цветя стърчат няколко некупени бели карамфила с пречупени дръжки и една самотна роза…

По улицата няма никой. Тишина… Самотно куче стои и души около кошчето за боклук. В тъмния парк. По алеите се стича вода, събираща се на локвички. Няма никой. Само дърветата шумолят под поривите на вятъра… Осквернени паметници… Изпотрошени пейки и тишина.

III

Много далеч от тези гробища, в друг Град и друга страна, водата залива улиците, по които плават лодки, спасяващи хората качили се върху покривите на къщите си. Едно момиченце върху червения покрив гушка коте, а до нея стои безпородно куче… Тримата гледат водата по улицата и лодката, която двама уморени мъже се опитват да докарат до убежището на трите невинни души, попаднали в капана на наводнението.

Хората в лодката говорят нещо, но детето не разбира езика им, те говорят твърдо, някак си странно, забързано и отсечено, а не меко и плавно, както говорят хората от двете страни на границата, чужди са, но не изглеждат страшни Детето знае, че идват да го спасят от бедата.

Тази година реките преляха от дъждовете, скъсаха се язовирните стени и пометоха всичко. Но от съседните страни хората подадоха ръка на онези, които се нуждаеха от помощ и хиляди доброволци подеха борба със стихията, доказвайки, че човешката солидарност може да победи всяка беда, стига хората да са задружни…

Друг Град, друга страна, където слънцето препича жестоко и от вятъра навява пустинен пясък… От минарето се носи песента на мюезина, призоваващ вярващите към молитва. Тълпите се носят към джамиите и се обсъждайки случилото преди малко на площада. Няколко минути по-рано… Навалицата се е събрала. Едни викат и оплюват овързаната нещастница, коленичила на каменните плочи със завързани очи… Други са наизвадили телефони и видеокамери, за да овековечат как обвинената в магьосничество ще бъде наказана.

Изведнъж тълпата се разкъсва и до овързаната излиза мустакат мъж със сабя в ръка. Оглежда коленичилата жена, после опира сабята във врата й и рязко замахва. Чува се рязко “хррасс” и отсечената глава се търкулва по земята. Първоначално тълпата е смълчана, а след това избухва, хвалейки майсторството на палача.

Всяка година в този Град и на този площад биват обезглавявани приблизително по осемдесет души, обвинени в най-различни престъпления като се започне от грабежи и се стигне до магьосничество.

Тъмен булевард с миризливи кофи, осветлението не работи. Всичко е обсипано с боклук в това далечно градче, намиращо се на половин свят от пустинния Град. Изведнъж… По булеварда изведнъж профучава кола. Нещастника, ровещ в кошчето на близката спирка я проследява с поглед, присвива рамене и продължава да рови, с надеждата, че ще изрови нещо, което би му свършило работа. Не след дълго, лицето на нещастника се озарява от крива усмивка при вида на парчето мухлясал хляб, който във времена като днешните е истински лукс.

Някъде другаде в друга страна… Далеч от това Градче където просяка намери комата… Никой не обръща внимание на цигуларката, свиреща в подлеза.. Хората забързано я подминават, отивайки някъде по свои си дела… Недалеко, самотен полицай се е свил от студ и пуши цигара… На малката гара, подобно на стадо, хората са се скупчили около радиаторите, търсейки топлина в гадния ден. Днешния влак ще е късно. С цел икономия, една от линиите е съкратена и ще трябва да висят още няколко часа.

VII

Друг Град, друг булевард в друга страна, далеч от тази гара… Пред малкото кафене близо до моста, три опърпани проститутки стоят в очакване на клиентела… От отсрещния тротоар ги наблюдава миризлив сутеньор да не би някоя от тях да избяга от съдбата, която им е предначертал неговия шеф. Недалеч от там… Празен ресторант. Само на една от масите има застаряващи мъж и жена, които водят разговор, в който неизказаните неща са повече от изречените. Унилото им очуждение е видно даже за отегчения барман, който вяло подрежда чашите по стойките им и за полузаспалия келнер, който се е облегнал на касата на вратата, за да не падне.

VII

В един друг Град, далеч от ресторанта… В парка нещо се бе случило. Човек, разхождащ кучето си в ранната утрин е намерил зловеща находка… Измършавяло телце, прорязано от чисти прави линии на кръст, като издълбана диня. Органите ги няма! Кожата е одрана и захвърлена настрани, като стара ненужна дрипа. Под разрязаните мускули се вижда, че липсват костите и хрущялите. Очите са празни дупки, през които се вижда вътрешността на празния череп. Мозъка се търкаля в прахта. Всичко е покритото с мухи и червеи, нетърпима смрад се носи във въздуха. Около трупа на детето бъка от зяпачи и коментиращи гледката. Полицаите безизразно наблюдават сцената, някои от тях даже пият кафе. В Града се е случило поредното убийство, извършено от органоборсаджии. Всяка година в този Град изчезват стотици хора, някои от тях после биват намирани в състоянието, в което е намерено това тяло.

Междувременно в един друг Град на отчаянието, мрака се е спуснал… По някои прозорци треперят несигурни пламъчета, а по други блесват електрически светлини. Хората са се сврели в жилищата си… Вечерта е настъпила и скоро ще даде път на нощта… А с нея идва страха…

Всеки макар и неосъзнато ще направи равносметка на своя ден… В един Град на отчаянието свистят куршуми… В друг, хората боязливо си спомнят за жестоката екзекуция… В трети, гледат вечерните новини… В на смълчаната гара от радиото се носи казионна музика… Певица с пълно равнодушие пее: “Kiss me to night” Само момиченцето от Наводнения град е щастливо, защото все пак има макар и един Град на отчаянието, в който Надеждата и Добротата пребориха страха и несигурността… А това носи надежда за по-добри дни…