ВЕСТНИКАРЯТ ЛУИДЖИ

“Народна Младежъ”, има честта да Ви представи  разказа “Вестникарят Луиджи” на талантливата авторка Цветелина Александрова, която е лауреат на Националните литературните награди „Димитър Димов” и на 23 юни 2016 г. получи грамота и плакет за произведения върху актуална медицинска проблематика.

Автор: Цветелина Александрова

– Изгрей, изгрей, изгрей! Ааа, ама ще ти кажа аз на теб! – размахваше юмруци към сърдитото небе старият Луиджи. Бяха свикнали вече с безобидната му лудост и само тихо се подсмиваха, като минаваха край малката сергия за вестници. И ето – след десетминутни закани, подсилени от размахани юмруци и постъпателно повишаване на гласа до фалцет, най-накрая твърдоглавото слънце изгря, а един немирен лъч закачливо се мушна между миглите на Луиджи. – Ааама, ха! Ще изгрееш ти, къде ще ходиш – заканително размаха пръст на слънцето, докато пъхтеше уморено… – Ааа, „Трета възраст“ може ли? – плах гласец прекъсна вселенските му разпоредби. – Какво? – сърдито се тросна, тръскайки рошавата си глава. – Едно вестниче „Трета възраст“ викам – мъничка бабка стоеше до него и крещеше с всичка сила, решила, че и той като нея недочува… А той просто уреждаше вселената. Вестникарят Луиджи.

***

Отвори сергията в началото на деветдесетте. От борда всеки ден следеше и контролираше задъхания свят. Сутрин рано по изгрев слънце зареждаше. Пръстите му – червени до кръв и подпухнали от студа ловко поемаха пакетите с вестници от доставчика, разопаковаха и чевръсто разпределяха на спретнати купчинки по щанда. По-четените и по-търсени слагаше отстрани – на стените на малката сергия – да се виждат отдалеч. Привличаха като магнит абсурдните шарени картинки на първа страница, гарнирани от стряскащи заглавия с огромни черни букви – „БАБА НАРКОПЛАСЬОР НА СЪД ЗА ПОБОЙ“, „285 ЖЕРТВИ НА ВОЙНАТА ПО ПЪТИЩАТА“, „СТРЕС ТЕСТ на банките до края на годината“, „Невинни жени, залети с киселина“, „ДУХАМЕ ДЕНОНОЩНО НА КАТ ПО ВЕЛИКДЕН“; „Хемингуей любил българка на ЖП гара“. В началото ги четеше, че и подхвърляше шегаджийски реплики на минувачите. После не ги и поглеждаше. Но бързащият народ се стряскаше. Ватмани спираха трамваите и претичваха да грабнат по някой вестник. Строги господа с костюми и лъснати обувки забавяха крачка, мятаха лев-два, изровени от джоба на панталона, и жадно впиваха очи в страховитите заглавия. И все им се подхлъзваха пръстите към последната страница с голата мацка. Изискани дами свиваха гнусливо устни, докато пускаха с два пръста левчетата в загрубелите му ръце, и поемаха с елегантните си ръкавици шумкащите страници, ухаещи на прясно мастило. Лелката от отсрещната баничарница, обратно, не се гнусеше от него. Набързо прекосяваше улицата, наметнала палтото върху бялата престилка. Гъста, задушлива от печеното тесто пара се вдигаше от нея, докато стоеше срещу него – порозовяла със ситни капчици пот по големия нос. Усмивката й го замайваше. Захласнат, машинално поемаше горещата баничка, а срещу нея връчваше вестник. И все така баничка срещу вестник години наред. Баничката разделяше с ваксаджийчето Гошко. Момчето не беше с акъла си, но Луиджи си го обичаше и го беше взел под крило. Глуповато ухилен, седнал на малка табуретка, по цял ден Гошко лъскаше обувките на важните господа. Свикнал да гледа в земята, така и ядеше половинката вряла баничка – на големи залци лакомо я поглъщаше с поглед, втренчен надолу. Лъскави мазни струйки се стичаха по брадичката му. Преглъщаше със задоволство, изтриваше брадичката си с ръкав и пак си сядаше на малката табуретка – готов за поредния чифт маркови мъжки обувки за лъскане.

***

Беше пролет и любимите гостенки на Луиджи – пеперудите прииждаха на рояци – шарени и пъстри, коя от коя по-богато обагрена – в яркочервено, слънчогледово жълто, искрящо оранжево. Кацаха по вестниците, по списанията. Пърхаха с крилца плахо, кокетно поспираха за малко, а после пак – нежно, срамежливо замахваха – лекичко, колкото да уловят слънчевите лъчи и въздуха в нежна въздишка от звук и светлина. Поглъщаше багрите им с очи, пресищаше се, примижаваше от неверието, което го връхлиташе при толкова красота. И все се чудеше – а какво ли е от опаката страна на крилата, какво ли е обратното лице на тържеството. Отвъд да познае пеперудените крила. Мечтаеше си. Вестникарят Луиджи…

Време да мечтае имаше много. Все по-рядко хората купуваха вестници. Забòли поглед в таблети и телефони, минаваха с патешка походка покрай сергията. Само пенсионерите в трета възраст останаха верни на мастилото – тия, които успяваха все още да се доберат до сергията на собствен ход.

Кажи-речи цял живот на тая сергийка – клатеше глава Луиджи невярващо. А какво да се беше променило чак толкова. Слънцето все така си изгряваше от изток. Ако се забавеше, той пак гръмогласно му се скарваше. А минувачите все се подсмиваха, като се случеше да го сварят в ролята на гръмовержец. Не че ги забелязваше. Вдъхновен, изправен почти на пръсти, изпружил тънката си сбръчкана шия, размахваше показалец и троснато хокаше непослушното слънце. Ако го послушаше и изгрееше, се успокояваше. Поемаше си дълбоко дъх и се настаняваше срещу вестниците. Очите му шареха подозрително за нередности.

Гошко-о-о! Гошко бре! – викваше по навик да се разговори с ваксаджийчето. По-точно само той говореше, а Гошко кимаше мълчаливо, все така глуповато ухилен, докато Луиджи го просвещаваше по упадъка на света с идването на Интернет, как Интернет е коварен пъклен план на Дявола, как вече хората не четат, не говорят, а даже да говорят – не те гледат в очите, а само зяпат в екраните на телефоните.

– Накъде отива тоя, свят, Господиии! – възмутен вдигаше показалец към небето, хвърляйки поглед към Гошко.

И тогава се сещаше – няма го вече Гошко, няма кой да кима, докато си излива душата. Съвсем се чална след случката с леля Мария от баничарницата и го отведоха в някаква психиатрия. Много си я обичаше той леля Мария с горещите банички, големите добри бели ръце, сипещи навсякъде брашно, щедрата топла пазва, на която неведнъж почиваше изтощената му глава след поредния епилептичен пристъп.

Тя идваше винаги призори. Още по тъмно с първия трамвай пристигаше да замеси тестото за баниците, че да има време да втаса, втори път да го замеси, пак да втаса, ама така, че мехури да пукат под ръцете ѝ, и едва тогава да загъне първите банички. И горещи и ароматни с хрупкава лъскава коричка, да напълнят те със слюнка устите на медицинските сестри, които се прибират след нощна и на тези, които застъпват след тях, да захрустят между зъбите на ватманите, да накарат да засветят с копнеж очите на циганите от „Чистотата“ и на Гошко, който идваше винаги към 6.30 заради усмивката на леля Мария, когато стоварваше на тезгяха първата тежка тава с току-що опечени банички.

И онази сутрин ухилен до ушите подтичваше по студените мокри тъмни улици. Живееше наблизо с възрастната си баба, която винаги мърмореше, винаги нещо му се караше. А леля Мария – колко беше добра! Ще го покани вътре в топлата малка баничарница, ще го погали по бузата с посипаната си с брашно ръка – и все засмяна! Ще му налее топло кафе, ще го нахрани…

Онази сутрин отначало помисли, че няма ток. Баничарницата не светеше, а уличната лампа бе изгоряла и чак като се приближи, видя, че стъклата са счупени, вратата изкъртена, а вътре уличното куче, застанало на задни лапи, виеше на умряло.

Пристъпи навътре с подкосени крака. Беше тъмно като в рог, но кучето го усети и се нахвърли нетърпеливо върху него. Като че ли искаше да го заведе някъде – побутваше ръцете и краката му с муцуна, настървено ближеше ръцете му. Сърцето му думкаше толкова силно, че го усети в тъпанчетата си. Прилоша му. Трябваше да седне, но пустото му куче го буташе ли буташе нанякъде. Неохотно се подчини и бавно го последва. Вървеше едва-едва в тъмнината, направляван от кучешката муцуна, докато изведнъж се спъна в нещо меко и топло, ухаещо на брашно. Падна право върху пазвата на леля Мария, но странно защо тя беше на земята, неестествено разкрачена и без дрехи. Гошко отскочи стреснат и в дрезгавината на утрото видя любимата си леля Мария с усукана на врата рокля, грозно разкрачена, с множество синини и драскотини по краката, гърдите, корема. Той изкрещя като диво животно и хукна навън, където се натъкна на полицейска патрулка. Метна се върху колата, докато мучеше, крещеше и сочеше ужасен към баничарницата. Полицаите го изблъскаха и се втурнаха вътре. Извикаха веднага „Бърза помощ“, но за съжаление беше късно. Сякаш глутница озверели животни я бяха драли, били, изнасилвали – сърцето й беше спряло, а в очите й беше застинало мъченическо примирение. Смъртта явно бе дошла като избавителка – желана и жадувана. Но за Гошко тя дойде като гъба, която завинаги избърса глуповатата усмивка от добродушната му физиономия. Дойде като мъчител с кучешка муцуна в една черна безлунна нощ, който му отне с един замах топлата пазва, горещите банички, гласа, радостта. Беше напълно безполезен – не говореше, а само мучеше, тресеше се от ужас, като видеше кучето, напикаваше се, докато седеше на ваксаджийското столче. От време на време се втурваше към Луиджи, хвърляше се на гърдите му и плачеше като дете, докато издаваше нечленоразделни звуци и тъжно сочеше към порутената баничарница. Месеци наред никой не посмя да я наеме и си стоеше така – зееща с разбити прозорци и врата – стряха за клошари и наркомани.

Луиджи много пъти бе звънял в психиатрията с молби да се погрижат за Гошко, но те си го знаеха, даваха му някое лекарство и го пускаха пак. Обаче веднъж направи много тежък епилептичен пристъп, който за малко да завърши фатално, защото припадна направо на улицата пред трамвая. Тогава го прибраха. И повече не го видя. Ходи няколко пъти на свиждане. После престана. Това, което виждаше там не беше неговият Гошко – тоя с глуповатата безметежна усмивка, който лакомо нагъваше банички и не откъсваше предани очи от леля Мария. Това бе едно същество с пяна на устата и празен поглед в очите. Нямаше сили да го посещава. При всяка среща с тоя празен поглед му идваше да вика не само по Човеците и Дявола, по Слънцето и Господа, а по всяка заблудена прашинка брашно на тая побъркана земя.

Отиде си леля Мария. Отиде си Гошко. Отиде си „доброто утро“ на онова спокойно време, когато хората четяха вестници и се гледаха в очите.

И слънцето вече не го слушаше. Присмиваше му се. Криеше се зад облаци, показваше се, застиваше полудяло на небето да му изпържи мозъка през април, а през май се скитореше през девет небета в десето и хората умираха от студ. Очевидно светът се беше побъркал. А той? Вехта чернобяла кръпка върху огромна, озъбена, истерично-наклепана вестникарска страница.

А пеперудите? Те все така идваха и кацаха по вече ненужните вестници и списания. Пърхаха с криле – бързи, леки, крехки. Невярващо сумтеше. Очите му все така бликаха от красотата на техните багри.

Обаче. Той вече не вярваше в красотата. Вестникарят Луиджи. Все трябваше да има някакво обяснение за нея. Отвъд. От опаката страна на крилата. Обратното лице на тържеството.

Намериха го една сутрин паднал възнак на сергията. Ръцете му стискаха смачкани пеперуди. По пръстите му бяха залепнали размазани крилца и разноцветен прашец.

Лицето му бе оплескано като палитра на художник и блещукаше на слънцето. Очите му бяха втренчени жадно в небето. Устата му беше пълна с крехки телца на пеперуди.

#НАРОДНОТВОРЧЕСТВО #ЦветелинаАлександрова